Украинците се борят не само за земята си, а за ценности

Яна, разкажи ни накратко за себе си. В какво семейство си израснала и къде е то в момента?

Казвам се Яна Строй. Баща ми казва, че фамилията ни е полска. Смятам, че тя ми е помагала много. Аз съм дейна, обичам да творя, да създавам, да „строя“ нещата в живота си. Завърших Националния университет за театър, кино и телевизия в Киев. Веднага след завършването се преместих да живея в София и вече около 10 години градя професионалния си път тук в България. Работих като репортер и бизнес редактор в телевизия „Bloomberg TV Bulgaria” и като PR-специалист в технологична компания „Huawei“. Сега работя като координатор Продукция в различни чуждестранни филмови и рекламни проекти, които се снимат в България. Израснала съм в малко, но много уютно градче между Полтава и Харков в Украйна. Цялото ми семейство все още живее там.

Ако затвориш очите си за момент, как би описала родното си място преди и сега?

За мен това не е просто родно място, това е източник на сила. Къщата на семейството ни, където съм израснала, е с двор и градина, ухае на липи. Това е мястото където мога да се заземя, да ми е спокойно, да нямам грижи и притеснения. Там аз винаги се връщам към онова състояние на дете,

което мечтае безгранично и си мисли, че няма невъзможни неща.

Какво най-често те питат хората у нас, когато разберат, че си украинка?

Преди започваха да ми говорят някакви думи на руски, които знаят. Сега ми правят комплименти, че съм научила български много добре. Но също така ме питат за ситуацията в Украйна, дали е вярно това, което пишат медиите и какво е положението в действителност.

А какво не ни показват медиите от случващото се в момента в Украйна? С какво усещане ще останем, ако изведнъж се озовем по улиците на родния ти град?

Всъщност точно това медиите не показват – случващото се в момента в Украйна. За съжаление, хората свикнаха с новините за войната и съвсем очаквано интересът към Украйна в глобалното информационно пространство намаля. Реалността е, че няма нито ден без ракетни удари или атаки с дронове, въздушни тревоги на цялата територия на страната и жертви. В социалните науки и журналистическата теория съществува един термин – „етноцентризъм“, който означава фокус върху собствения народ, собствената страна, ценности, вяра и т.н. Според мен, българските медии много насърчават и усилват това чувство на етноцентризъм, за да привлекат аудитория и да имат по-висок рейтинг. Дали сте обръщали внимание как се съобщава новина за катастрофа, например? Преди да се каже колко души са загинали се казва, че „няма пострадали българи“.

Затова, независимо че Украйна е недалеч от България и, че става въпрос за нация, с която българите са близки исторически, езиково и културно,  новина,  свързана с войната, не може да въздейства по същия начин, както новина за изчезналото 17-годишно момиче от Дупница. Със сигурност има и други причини, но това са моите наблюдения.

Украинците продължават да работят, творят, спортуват и да мечтаят за бъдещето

Как минава денят на един млад човек в Украйна днес?

На 24 февруари 2022 г. съдбата на всеки украинец

коренно се промени. Но има неща, които не се губят дори в най-трудните дни. Смелостта, силата и непобедимостта на украинския народ са известни от миналите векове, но сега те са достигнали ново ниво на издържливост, което възхищава целия свят. Независимо от всичко, украинците работят, творят, спортуват, мечтаят за бъдещето – живеят! През първите месеци на войната те много често казваха „Сега не е време“. Не е време да празнуваш рождения си ден, не е време да има културни събития, не е време да ходиш на ресторант. Но после дойде моментът на осъзнаване. Няма как всички да са на фронта. Реалността е, че човек е по-ефективен, когато продължава да работи и по този начин подпомага икономиката на страната, изкарва пари и изхранва семейството си и може да участва в дарителски кампании за някое военно подразделение. Независимо от професията и доходите си, хората винаги даряват от прихода си за нуждите на въоръжените сили, на някоя военна бригада или конкретен войник. В Украйна казваме „донатваме“ (от анг. to donate) на нуждите на армията и това „донатване“ вече е в ДНК-то на всеки украинец.

Повечето хора в Украйна са си променили нагласите, ценностите и възприятието на живота като цяло. Те не седят и не чакат наготово от държавата, а действат. Пример за мен винаги ще бъде моята най-близка приятелка Маша, която преди началото на войната не можеше да вземе самостоятелно нито едно решение и винаги се съмняваше в себе си. Сега тя започна да кара кола, реализира авторски курс по правоговор и сценична реч, помага на майки с деца и преселници, които нямат достатъчно средства и имат нужда от най-необходимите неща за физическо оцеляване.

Има много млади хора, които изцяло сменят професията си, за да подпомагат тези, които са на фронта. Например, една моя позната Ксения, която също завърши театралния университет, създаде обществена организация „Землячки“ в подкрепа на жените, които защитават Украйна във войната срещу руските агресори. Да, на фронта има и жени, но никой не знае за това. „Землячки“ говори за жените на фронта, поддържайки и популяризирайки културата на „военната жена“, осигурява им дамски униформи, амуниции и всичко необходимо.

Човек е странно същество, което привиква към всичко. Когато се прибрах вкъщи за миналата Коледа, за първи път чух звука на падаща ракета, на прелитащ военен самолет, на противовъздушна тревога. Изброявам ги така, защото в онези 3 секунди не разбираш какво точно чуваш. Движен си от инстинкта за самосъхранение и тичаш, за да се скриеш, защото мислиш, че след звука ще последва и взрив. Когато разказвах тази история на Маша, тя каза „ние вече свикнахме“. Затова животът на украинците протича по същия начин, както при останалите хора по света. Те закусват, водят децата си на детска градина, работят, срещат се с приятели и всичко това под звуците на противовъздушните системи, които пазят небето над Украйна.

Любовта ни движи напред

Може ли да съществува любов по време на война? Влюбват ли се младите хора в Украйна?

Ооо, хората се влюбват по всяко време, то не пита, както знаем. Подсещате ме за прочутото произведение на Маркес „Любов по време на холера“. За любовта граници няма.  Украинците се влюбват и раждат деца, животът продължава. Но има и хора, които се развеждат. Гледах една статистика, според която през първата половина на 2023 г. броят на регистрираните бракове в Украйна е намалял със 17% в сравнение със съответния период на миналата година, а разводите са се увеличили с една трета. Но аз вярвам, че любовта е единствената сила, която по някакъв начин поддържа всичко на повърхността. Любовта ни движи напред.

Миролюбива ли е наистина човешката природата или воюването се оказва инстинкт, който дори в 21 в. не можем да заличим?

Смятам, че човешката природа е двойнствена. Зависи от условията, в които е поставен човек. Той може да твори по подобие на Създателя, но усети ли заплаха за съществуването си, индивидуално или групово (семейство, общност, нация), човек може да унищожава, както никое друго същество на планетата.

Яна, дипломната ти работа в НБУ е на тема фалшивите новини. До какви изводи достигнаха проучванията? Не мога да не те попитам и как ще коментираш пропагандата относно войната?

Магистърската ми теза беше „Ерата на дезинформацията – влиянието на фалшивите новини и пропагандата върху медиите и обществените нагласи“. След като окончателно се преместих да живея в София, записах и втора магистратура „Журналистика 3.0“ в НБУ. Темата за дезинформацията винаги ми е била близка. Още през 2014, когато дойдох в България, ми направи впечатление как медиите отразяват тогавашните събития в Украйна – Евромайдана, анексирането на Крим, войната в Донбас. Как дори в националния ефир умело се прокарваха руските пропагандни тези, че „Русия защитава и спасява малцинствените групи“, „Украйна се управлява от нацистки режим, който извършва геноцид“, „Украйна никога не е имала никакви исторически права, а Киевска Рус – това е Русия“. Спомням си, че тогава бях организирала открита прожекция на документалния филм “Winter on fire” („Зима в пламъци: Борбата на Украйна за свобода“) в НБУ с участието на украинския посланик Микола Балтажи. Този филм разказва не само за Евромайдана през 2013 и началото на 2014 година, но и разкрива факти, които са предпоставка за днешните събития.

Интересното е, че наративът на руската пропаганда, който е построен върху геополитическа конспиративна логика, не се е променил от тогава. Както преди 10 години са говорили за колективния Запад, фашистката власт в Украйна, украинци – нацисти и загиваща Европа, така и в момента продължават да прокарват същите тези и твърдения. Трябва да се прави разлика между дезинформация и пропаганда. Защото дезинформацията е свързана с някаква форма на невярна информация и фокусът пада върху съдържанието. А пропагандата е разказ, интерпретация на това какво се случва и не е свързан с конкретните парченца информация и факти. Залага се на измамата и объркването за сметка на убеждаването и разбирането. Целта е промяна на начина, по който хората разбират ставащото или приемат дадена ситуация, за да се провокира промяна на действията и очакванията им по начин, желан от заинтересованите. Пропагандата е по-общо понятие, а дезинформацията е по-конкретен инструмент, който пропагандата избира да използва или не. Така че наратива на Русия не е дезинформация, това са чисти пропагандни техники, които тя упражнява от десетилетия, прилагайки популярната фраза „крадецът вика: дръжте крадеца“. Това констатирах и в магистърската си теза, през конкретните примери от войната в Украйна – убийствата в Буча и „украинските лаборатории“, които разработват биологично оръжие, за да го използват в борбата с руснаците.

Според мен, най-ефективната борба срещу дезинформацията е увеличаването на медийната грамотност чрез образование, както и през начина, по който се води политика и политически разговор. Също така чрез създаването на критично мислене още в училищна възраст.

Учебният процес не спира нито в училищата, нито в университетите

Как протича образованието в Украйна днес, изучава ли се все още руски език?

Със сигурност руската агресия има огромни последствия за образователната система на Украйна. Близо 2300 учебни заведения са били обстрелвани или бомбардирани от началото на войната. Затова в цяла Украйна се изграждат бомбоубежища, за да има къде да се крият децата, когато чуят сигнал за въздушна тревога. Наличието на бомбоубежище е задължително условие за присъствена форма на обучение. То трябва да побира всички деца и да отговаря на редица изисквания. Затова в момента има „хибридна“ форма на обучение. Например моят братовчед има една седмица онлайн обучение и една седмица присъствена форма в училище. И така децата се редуват, защото бомбоубежището не може да побере всички, които учат. В детските градини и училищата децата задължително слизат в бомбоубежища, когато има сигнал за въздушна тревога. Много трудно протича образованието в Украйна в момента, но поне учебният процес не спира, нито в училищата, нито в университетите.

Доколкото знам, учениците вече не изучават руски език. По мое време задължително се учеше руски от 5-ти до 9-ти клас. А в някои училища и самото образование беше изцяло на руски. Затова една от тезите на руснаците, че те са дошли „за да защитават рускоезичното население“ е измислена, защото руският език никога не е бил застрашен. Хората са говорили и на руски, и на украински. Знаели са и двата езика. В зависимост от това на кой език се обръща човек към теб, на този език му отговаряш и ти. Но сега вече не е така. Украинците масово отказват да говорят руски и изобщо не става дума децата да го изучават в училище.

Какво е твоето обяснение за доверието, което украинците гласуват на президента си?

По принцип украинците имат най-високо доверие на Въоръжените сили на Украйна и в себе си.

Смяташ ли, че младото поколение политици носи повече смирение в себе си и няма да допуска грешките на онези, които наследява?

Кратък отговор – не! Не смятам, че няма да допускат грешките.

Младото поколение политици носи духа на времето си, те са израснали с идеята за неограничените възможности. Видяха разпада на Съветския съюз и победата на демокрацията над тиранията. В този смисъл, те са идеалисти. И искрено вярват, че от политиците зависи светът да е по-добро място. Техният идеализъм, за съжаление понякога се сблъсква с реалността и те доста често не са подготвени за коварните игри в политиката. Очакването, че историята върви само в една посока и че прогресът и благоденствието са неизбежни им се полагат по право, но често пъти притъпява сетивността им и ги прави податливи на грешки.

Разкажи ни за наградения с „Оскар“ документален украински филм „20 дни в Мариупол“? 

Филмът  е заснет от украински журналисти, които пристигат в източния пристанищен град Мариупол в навечерието на руската инвазия в Украйна на 24 февруари 2022 г. В продължение на 20 дни от обсадата на града, която беше общо 86 дни, те заснемат как жителите бягат от бомбите и се опитват да оцелеят, докато в града няма електричество, мобилна връзка, храна, вода, лекарства. Филмът показва достойнството, героизма и духа на украинците, докато се сражават за собствената си свобода и правото да живеят на своя територия, в своите домове.

Това е първият „Оскар“ в историята на Украйна, но както каза режисьорът на филма Мстислав Чернов по време на церемонията по връчването на наградите: „На мен ми се иска никога да не бях правил този филм. Иска ми се да мога да разменя тази награда за това Русия никога да не беше атакувала Украйна. Не мога да променя историята, не мога да променя миналото“. И на мен така ми се иска, да не бях гледала този филм и изобщо да не съществуваше. Същевременно ми се иска всички да го видят, не само онези 50-100 души в залата, а всеки един човек, да бъде показан и по всички национални телевизии. Всеки да знае за цялата бруталност и жестокост, с която руската армия убиваше и продължава да убива цивилното население. И все по-малко да чувам „не всичко е толкова очевидно, има и друга гледна точка“. Защото тя е една и повярвайте ми , след като видите тези документални кадри няма да имате съмнение в това.

Украйна гледа към бъдещето

Имаш ли мобилизирани близки на фронта? Какво се случва след мобилизацията им?

Не, за щастие нямам. Но в Украйна вече няма семейство, което да не е загубило някой от роднините си или познат на фронта.

Коя дума може да победи думата война? Ще я научи ли светът някога?

Любовта! Все още вярвам, че всеки човек я носи в себе си.

Как си представяш края на войната?

Да ви кажа честно, не знам как си го представям. Не си представям нещо конкретно.  Никой не може да каже какво е „краят на войната“? Да спрат да падат ракети и да умират хора? Украйна да си върне границите от 1991 г.? Да няма нито един руснак на нашата територия? Със сигурност Украйна вече е спечелила. Победата е процес. И победите съществуват на различни нива. Има морална победа, екзистенциална, ценностна. Украинците се борят не само за земята си, не само за градовете и селата, те се борят за ценности и тяхната мотивация не е насочена към миналото (както в Русия), а към бъдещето.