Поезия:
толкова излишни думи
с които да скрия
че просто
мисля за теб
Николай Владимиров или Граф Монте Кристо както го наричат в литературните среди, е съвременен български поет, обичан и разпознаваем най-вече с любовната си лирика. Книгите му са събирали стотици двойки през годините, стиховете му се четат като брачни обети от младоженци в най-важният ден от тяхната любов. Житейският ми път ме срещна с Ники през 2017г., когато журираше в литературния конкурс Млад писател. Оттогава съм верен привърженик на творчеството му и щастлив притежател на Анели, Нашата малка стая, Антибиотична поезия, както и на най-новата му книга Нехартиени истории, за която ще стане дума малко по-късно.
Къде другаде да си поговориш с поет за литература, освен в приятно и уютно кафене? Зимният ден потреперва сънливо, отърсва се от снежинките и думите на града. От време на време слънцето се усмихва срамежливо, а аз съвсем смело и любопитно задавам първия си въпрос към Ники, чийто син поглед се оживява като зимна пързалка.
Ники, кога откри доминантата в характера си и даде път на думите навън?
Съзнателно – чак като студент, несъзнателно – през 96-а в Костенец на почивна станция с родителите ми. Обичам да разказвам тази история. Харесах си едно момиче на игралната площадка и реших, че трябва да ѝ посветя стих. На прима виста написах стиха, отидох при нея под баскетболните кошове и подадох листчето. Тя го погледна, прочете го и каза : ‘’Много е хубаво, благодаря’’. Взе го и си тръгна. Заинатих се по-нататък след тази случка и реших, че поезията може и да ми послужи за по-висши цели от това да свалям някое момиче. Реших да продължа с нея, да разгръщам детайлите, които срещам около себе си. След години видях това момиче в моя квартал вече като пораснала жена. Аз семеен – тя със свой приятел. Не я познах, беше моя читателка в очите ми, но се оказа, че стихотворението от мен си го пази и до днес, така че това е реално продължение на историята за началото на моето писане.
Ти си юрист по професия, завършил си право в Софийски университет. Проявява ли се това в творчеството ти? Могат ли да се съчетаят заедно правото и поезията?
Правото разви в мен много изразни средства и обогати езика ми. Това ми помогна в детайли да наблюдавам хората и случките около мен. Правото не е пряко свързано с поезията ми, но въпреки това ми даде опит, макар и горчив, да държа на справедливостта около себе си и в литературата. Бях идеалист когато го записах, а конкретния повод беше смъртта на първата ми любов, която съм описал в романа ‘’Анели’’. Като хлапе си мислех, че като запиша наказателно право ще хващам престъпници, но се оказа, че идеалите ми нямат общо с практиката на юридическата професия. В момента не се занимавам с това, което съм завършил, просто защото не го чувствам като част от мен. Литературата е моята страст, киното също. Работил съм като кино критик. Това са нещата, които ме карат да дишам и да намирам смисъл за себе си и останалите.
През 2019г. излиза романът ‘’Анели’’, който е награден за прозаична творба на конкурс в Бордо, Франция. В него обезсмъртяваш първата си любима. Притесняваше ли се как ще бъде посрещнат романът от близките на момичето?
Не съм се замислял по тази гледна точка, на практика семейството на Анели отдавна не е в България. Майката ѝ, която е и прототип на героинята ми в книгата, се върна в страната малко след като беше издаден романът , срещнахме се случайно, понеже живеем в съседство. Подарих ѝ книгата, а реакцията ѝ беше щастлива, че някой е обезсмъртил дъщеря ѝ по този начин.
Ако трябваше да пресъздадеш в стихове най-големият си страх, за какво щеше да пишеш?
Тук вече ще се замисля… Най-големият ми страх е една празна детска площадка. Имам предвид площадка, олицетворяваща света без деца. Те са бъдещето, на което ние осланяме смисъла на написаното и неписаното в нас.
Как се срещнахте с Росен Карамфилов? Смяташ ли го за съмишленик в житейския си път?
Запознахме се съвсем случайно на едно четене, наречено ‘’Един до друг’’. Той сам го организираше в един малък бар. Оттам тръгнаха нашите отношения и лека полека се оказа, че имаме доста общи неща в своята емоционалност. До ден днешен се разбираме без думи, той знае какво съм изпитвал в произведенията си, аз също по отношение на неговите. Това са отношения, които се развиха без да бъдат насилвани по никакъв начин. Те са от сърце и продължават да са такива, с него сме като некръвни братя.
‘’Бутиков жанр’’ ли е наистина поезията, както се изрази неотдавна в телевизионния ефир твой колега по перо?
Поезията никога не е била ‘’бутиков жанр’’, освен че в България сме принудени да я наричаме така. Тя е част от световната култура и отношението към нея тук е доста пренебрежително и обидно на моменти. Разликата между нас и другия цивилизован свят е, че например в Азия се издигаш един сан нагоре, когато разберат че си творец, независимо дали писател, поет или се занимаваш с друг тип изкуство, докато в България те гледат подигравателно: ‘’Ти по-добре си снимай трапезата, това е по- важно’’. Духовната храна се обезценява. Поезията е част от изкуството, което сме принудени да наричаме ‘’бутиково’’, заради отношението към нея и мисленето, че с оцеляване ще вървим напред. Това обезсмисля съдържанието на личността и я лишава от духовност.
Наскоро излезе новата ти книга с разкази, наречена ‘’Нехартиени истории’’. Сподели ни повече за нея, защо реши да се обърнеш към Васил Василев-Зуека за автор на корицата?
Това е книга, която е много изстрадана от мен. В нея съм описал съдби, които съм срещал лично по пътя си, съдби на хора, а и на животни, които не познавам. Съответно съм видял нещо необикновено в тях, някакви проблеми, които избягваме, бързайки в света, който ни принуждава да търсим цели, които не искаме. Спираме и изведнъж установяваме, че и най-обикновеното в един човек може да бъде магическо, ако му дадем шанс да излезе наяве, за да си поговори с нас. Това са реални съдби, които до голяма степен не са лесни за усвояване и прочитане, но точно затова болката ги е извисила така, че те са дали смисъл на останалите да се преборят със собствените си проблеми. Относно корицата, тя изобразява един Дон Кихот, който пуска хартиени вятърни мелнички по течението. Когато я видях се свързах мигновено със Зуека и нещата се случиха за отрицателно време – той е много разбран и земен човек, един от малкото творци у нас, които са опазили егото си от известността. Установих, че картината ми напомня на мен самия, който се бори с вятърни мелници и се опитва да намери човешкото в човека. И то в ера, в която то сякаш се опитва да се изгуби. Все пак, човекът няма никога да изчезне от себе си ако му обърнеш внимание, ако го погалиш и му дадеш да разбере, че не е сам и има кой да го чуе.
Представяш ли си дни без стихове?
Представям си, това е физическо начало на смърт за мен. Писането е начинът, по който живея, кислорода, който получавам. Да наблюдавам и давам смисъл на образите, които описвам. Свят без поезия е празен свят, един апокалипсис. Това е личното ми мнение.
Младите хора не четат – истина или мит е това според теб?
Определено това схващане е вече отживелица – младите хора категорично четат. Въпросът е, че четат автори, които са близки до тях, а не такива, които им се налагат като задължителни от образователната система или семейството. Няма нещо като задължителен автор.
Какъв съвет би дал на прохождащите автори?
Да пишат като себе си. Независимо дали мислят, че този стил ще се чете или не. Младите автори имат изключително много дарба, в която трябва да вярват повече. Copy-рaste културата убива таланта. Изкушението да бъдеш харесан, копирайки чужд модел, е голямо, но то ограбва теб самия, ограбва душата ти. В един момент оставаш сам, защото всеки установява, че има много като теб и на тях също може да им бъде ръкопляскано.
Коя е любимата ти дума?
Любимата ми дума е буря. В днешно време хората говорят за смирение, аз говоря за буря. Тя невинаги е в лош смисъл – дава ти живот, влезеш ли в нея намираш себе си заедно със и напук на отрицателните ти черти. Ако обикнеш бурята, тя може да ти даде, от своя страна, правилната тишина и грижа, за да научаваш още повече за теб самия.
