Автор: Селин Ариф
Снимки: Мартин Димитров
Дъждовен май. Еуфория от абитуриентските балове, bangaranga и в очакване деня
на славянската книжовност! Ние сме в Силистра и в навечерието на 24 май се
отправяме на поетична разходка сред липите на града с младия поет Мартин Димитров.
Роден и израснал в Силистра, но течението на живота го отнася недалеч в Русе, където
днес живее и твори. Ако се съмнявате, че алумни на Нов български университет със
специалност ,,Международни бизнес комуникации“ може да бъде и поет – то днес ще
се уверите в обратното. ,,Напомням за нещо си“ е неговата дебютна стихосбирка, която
печели сърцата на българските читатели и отвъд Дунав. През последните години
Мартин се отдава все по-страстно на културни проекти, а и такива с кауза към младите,
които търсят поле за изява.
Привет, Мартин! Съвсем наскоро България се събуди с нов оптимизъм и вдъхновение,
благодарение на едно талантливо момиче – Дарина Йотова. Ти с каква надежда се
будиш?
Събуждам се, за да продължа напред. Всеки ден ме отвежда в различна посока, която
невинаги е онази, която ми се иска. Това е нещо, с което се боря постоянно. А и не само
аз. Може би именно затова се опитвам да създавам смисъл – в думите, в срещите с
хора, в нещата, които правя. От Силистра съм, но в момента живея в Русе. Завършил
съм магистратура по „Международни бизнес комуникации“ в Нов български
университет. През последните години все по-осъзнато се движа към културните
проекти. Не мисля, че човек трябва да се събужда всяка сутрин с някаква голяма мисия.
Понякога е достатъчно просто да не спирамe.
Ти ли намери вдъхновението или то намери теб, за да се появи поезия? Как се случи
тази среща?
Аз вярвам, че всички играем на гоненица с вдъхновението. Понякога ти го търсиш,
понякога то те застига в най-неподходящия момент. Не мисля, че поезията идва като
гръм или велико прозрение. По-скоро се натрупват наблюдения. От разговори, от
тишина, от разочарования или радост, от света около и вътре в нас. Някои артисти
споделят, че тъгата е големият мотиватор. При мен по-скоро бликат емоции, облечени в
думи, които не съм успял да кажа навреме. В един момент просто започвам да ги
записвам.
Какъв човек би бил, ако не пишеше?
Различен от този, който съм. Говорим само с предположения. Ще излъжа, ако дам
категоричен отговор, защото няма как да знам. Не мога и все още да определя доколко
писането ме е променило. То е част от мен, но и аз съм част от него. Не искам да
лицемернича с твърдения, че без писането нямаше да съществувам като човек.
Възможно е дори да бях по-добър. Писането невинаги е добродетел – понякога е
бягство, понякога е обсебване. Но със сигурност усещам, че имам нужда да се
изразявам отвъд познатите начини на общуване. Ако не беше поезията, вероятно щеше
да е друго изкуство. Занимавал съм се с актьорство и танци, например. Но нямаше да
рисувам, защото не се справям. А и ме дразни, понеже съм нетърпелив.
Кой твой навик няма нищо общо с поезията, но всъщност много ѝ помага?
Да наблюдавам хората и природата. Не в някакъв артистичен смисъл, а съвсем
обикновено – как говорят помежду си, как мълчат, как се държат, когато мислят, че
никой не ги гледа. Мисля, че поезията започва много преди самото писане. Тя е в
начина, по който възприемаш света.
Защо реши, че има необходимост от създаването на платформата „Стихожидание“?
Каква е идеята зад нея?
Знам, че има млади хора, които пишат стойностни текстове, но нямат пространство, в
което да бъдат прочетени. Исках да създам място за съвременна българска поезия,
което да не звучи елитарно или прашно. „Стихожидание“ не е просто страница за
стихове. Идеята е да се превърне в общност и платформа за млади автори и артисти с
фокус върху поезията. Да показва, че тя може да бъде актуална, визуална, жива и
близка до хората днес.
Поезията у нас все още стои в дъното на класациите за предпочитани жанрове за четене
сред младите. На какво отдаваш това и важно ли е да приобщим поколение Z към
поезията?
Мисля, че проблемът не е, че младите хора не чувстват или не търсят смисъл. По-скоро
поезията често им се поднася по начин, който ги дистанцира. Сухо и най-вече по
задължение. Ако тя бъде представяна само като нещо „високо“, трудно и необходимо
заради оценка, естествено е да остане далеч от тях. А истината е, че младите и без това
живеят много емоционално. Те просто имат нужда да разпознаят себе си в текста. Не
мисля, че трябва насила да приобщаваме поколение Z към поезията. По-скоро трябва да
създаваме пространства, в които тя да достига естествено до тях. Опитвал съм да правя
кратки поетични филми, например, които се приеха много добре от всички поколения.
Правил съм и поетични спектакли, на които в залите се виждаха хора от всички
възрасти. За целта работих с млади актьори от театрално студио, които интерпретираха
по свой начин творбите ми. Получи се, но артистите по подразбиране трябва да са
гъвкави.
За младите хора, които искат да творят, но не намират формулата да осъществят
мечтата си – би ли дал твоята рецепта за успех в няколко практични стъпки?
Не мисля, че има универсална формула. И може би това е хубавото. Първо трябва да
знаеш какво искаш и по-важно – защо. Много важно е да дефинираме „успех“. Той има
много измерения. Личен успех или според нечии разбирания и очаквания. Каквото и да
прави човек, трябва да го прави с желание и смисъл. Тогава ще чувства
удовлетворение. Но ако трябва да кажа нещо практично-банално, което всички са
чували, обаче малко осъзнават:
Да не чакат „правилния момент“.
Да показват работата си.
Да не се страхуват от слабостите си.
Да не имитират чуждия живот.
Отвсякъде ни заливат с книги, подкасти, клипове и примери за това „Как да бъдем по-
добри“. Аз не вярвам само на тях обаче. Това не се учи. То идва с опит, който се
натрупва от живота – опити, разочарования, много грешки. Всеки трябва да намери
собствения си начин, път и ритъм. Никой не е съвършен. Трябва да умеем да приемаме
и лошите си черти. И най-вече да не се отказваме само защото нещо не е станало
веднага. Аз го осъзнавам всеки ден и ми е много трудно. Но истината е, че повечето
стойностни неща се случват бавно.
Какво в България ти се струва „непоетично“, но всъщност е много поетично?
Малките градове. Гарите. Счупените плочки. Панелните квартали. Разговорите пред
блока. България понякога изглежда груба и изморена, но точно там има много човешки
истории и много събрани чувства. Поезията невинаги е в красивото. Често е отвъд него
– в образите, които подминаваме.
Коя е най-любопитната дума? А онази, която най-трудно се изрича днес?
„Истина“. В днешно време всеки иска да има своята, но и да вярва, че именно тя е
универсална.
„Извинявай“. Трудно си преглъщаме егото. Затова като че ли не се разбираме толкова.
За финал, сподели ни част от любимо свое стихотворение на български автор.
Предпочитам да споделя част от стихотворение, публикувано в „Стихожидание“, от
Димитър Христов – ученик в СУ „Никола Й. Вапцаров“, гр. Силистра:
„ПОСЛЕДНАТА КНИГА НА ЗЕМЯТА“
Стои на рафт от тишина,
където вятърът се спъва.
Корицата — сама стена,
зад нея — свят, който не мръдва.
Останалата част може да бъде прочетена в страницата на „Стихожидание“:
https://www.instagram.com/stihozhidanie/
