От Любослав Венев
Симона Георгиева е професионалист с над десетгодишен опит в българското кино. Тя е работила като оператор, монтажист и асистент-режисьор в повече от 50 български и международни продукции, а паралелно с това развива активна дейност в социални и образователни проекти за деца и младежи.
Пътят ѝ в обществено ангажираните инициативи започва през 2015 г., когато доброволно се включва в Лятната театрална академия за деца от рискови групи в село Широка лъка. Този опит се оказва повратна точка, която я отвежда към множество подобни проекти както в България, така и в чужбина. Впоследствие Симона става съосновател на фондация „Ятро“, а през 2024 г. е отличена в престижната класация „Forbes 30 под 30“.
Любослав Венев разговаря със Симона Георгиева в новия епизод на „Смелите млади“.
Малък град, големи мечти
Историята на Симона започва в Кричим — малък град близо до Пловдив, където прекарва детството си. Израснала основно с грижите на баба си, тя рано развива богато въображение. В свят без смартфони и социални мрежи, времето ѝ преминава между игри навън и дълги часове пред телевизора.
Краят на VHS ерата оставя силен отпечатък върху нея — филмите, които гледа отново и отново, събуждат първата ѝ истинска любов към киното.
Животът в малкия град има своите ограничения, но за Симона това се превръща в стимул. Вместо да скучае, тя непрекъснато търси нови начини да се занимава с нещо интересно.
„Просто не обичам да ми е скучно“, казва тя. Това любопитство я води към разнообразни занимания и експерименти — от снимане на видеа до участие в различни дейности и проекти.
Собствени истории и камера в ръка
Още като дете Симона започва да създава свои истории — първо като игри с приятели, а после и като малки импровизирани „продукции“. Решаващ момент настъпва, когато получава първото си устройство, което може да записва видео – модерно за времето си MP3 устройство с камера.
От тук започва създаването. Тя снима всичко — музикални клипове, скечове, кратки филмчета, забавни ситуации с приятели. Детските ѝ опити за режисура са сурови, но изпълнени с ентусиазъм и любопитство.
С откриването на програмата Movie Maker тя прави следващата крачка — монтажът. Малко по малко започва да разбира как отделните кадри могат да се превърнат в цялостен разказ. Паралелно с това се увлича и по фотографията.
„Снимах всичко — приятелите си, семейството, дори котките и баба ми. Винаги съм искала да ги поставя в някакъв разказ“, споделя тя.
Любопитството като двигател
В училище Симона е отличничка — старателна, любознателна и активна. Най-силно я привличат хуманитарните предмети – литература, история, музика и изобразително изкуство. Въпреки това има успехи и в други области — дори участва в регионални олимпиади по математика.
Интересът ѝ към историята и философията остава и до днес. Тя вярва, че добрият разказвач трябва да черпи вдъхновение от вече съществуващото знание.
„Не можеш да създадеш нещо от нищото. Всичко вече е измислено — важното е как ще го разкажеш по свой начин.“
Когато камерата се превръща в език
Когато идва моментът за избор след училище, решението е сравнително естествено — киното. Макар първоначално да обмисля обучение в чужбина, в крайна сметка остава в България и избира Нов български университет.
Там започва с идеята да се занимава с режисура, но скоро открива нещо, което я привлича още повече — операторството и монтажът.
„Преди просто разказвах истории. В университета разбрах, че самият кадър може да разказва.“
Това осъзнаване променя посоката ѝ. Камерата се превръща не просто в инструмент, а в език. По време на обучението си Симона активно участва в студентски проекти. Любопитството ѝ към операторската работа я кара да търси всяка възможност да бъде зад камера. Дори в екипни задачи често успява да поеме именно тази роля — не от амбиция, а от чист интерес и желание да учи.
Така постепенно първоначалната ѝ мечта за режисура отстъпва място на операторството — област, в която намира своето истинско призвание. Работата ѝ постепенно преминава от студентски проекти към реални продукции — като асистент-режисьор, оператор и част от различни филмови екипи. Тя е част от екипа, създал платформата за късометражно кино NoBlink, и организира летни турнета с прожекции в цяла България, за да популяризира този формат пред широката публика.
Киното като социална мисия
Един от най-смислените проекти, в които участва, е документалният филм „Детство 2.0“, създаден с подкрепата на УНИЦЕФ. Филмът разказва истории на украински семейства в България след началото на войната. Една от най-силните сцени за нея е среща с възрастна жена, която се разплаква, докато разказва за детето си — как травмата от войната го е затворила в себе си, как рисува само в тъмни цветове, но постепенно започва да се отваря благодарение на грижата и подкрепата, които получава.
„Не разбирах думите, но разбирах емоцията“, спомня си тя. „Това беше момент, в който осъзнаваш колко силно може да въздейства една човешка история.“
Кариерата на Симона Георгиева не следва строго начертан план. Тя самата признава, че вижда крайната цел, но оставя пътят да се развива естествено. Именно тази комбинация от любопитство, действие и готовност да експериментира я води напред.
Днес тя продължава да работи по филмови проекти, да се включва в социални инициативи и да търси нови начини да разказва истории. Истории, които не просто забавляват, а оставят следа.
Прочетете още:
