Разговор, който продължава цял живот – така описва постановката самият автор. За пръв път пиесата се играе у нас на 27 октомври, 2023г. в ТР Сфумато, а в главните роли влизат любимите на българската публика Бойко Кръстанов и Елена Телбис. На сцената обаче те нямат имена. Още в първите минути след появата им си проличават и другите невидими авторови решения – празна сцена, отсъствие на помощни средства, които да спомагат за разказването на историята, развиваща се на разни места в различни времеви отрязъци. Пиесата разчита единствено на присъствието на двамата актьори и тротагелния разговор между светлосенките им. Дишай е именно това – игра на светлосенки, убеждаваща ни, че за доброто изкуство е достатъчен един прожектор и човешки талант. Авторовият мотив е само един – публиката да се остави на въображението си.
Хилядите вибрации на женската мисъл и съзнание
Героите са от онези редки ендемични човешки души, които са разтревожени от приближаващия Апокалипсис. През живота им на млада двойка в своите късни 20 години се разглеждат проблемите на планетата ни, за които човечеството носи основната вина. Светът вече издиша. Героинята на Елена вероятно би казала, че е на командно дишане. Самата тя е тревожна и дълбокомислеща жена, на моменти дори невротична и паникьосана за бъдещето. Изпитва безсилие заради осъзнатостта, че сме твърде малки, за да спасим Вселената. Тя представя вечнотерзаещият се човек, който гледа света и точно затова бива съкрушен от факта, че е твърде нищожен сам по себе си. Колко от познатите ви са толкова пряко завладяни от глобални теми, макар и с яснотата, че не са в състояние да им повлияят? Героинята на Елена е сред тези изключения и наред с докторантурата си пише статии, забележете – не за бързата мода, а за радиацията. Сред малцината читатели и привърженици на темата е, разбира се, половиката ѝ. По неписан природен закон, героят на Бойко е нейната противоположност – уравновесен, спокоен, по-обран и затруднен в опита си да улови хилядите вибрации на женската мисъл и съзнание. Именно той вмъква иронията и хумористичните нотки в сюжетната линия, а това е необходима глътка въздух сред предимно сериозните действия. Неговият герой обаче повдига темата за бебе. Оттам насетне ставаме свидетели на интересен феномен, загатнат от Макмилън – катаклизмите в света много наподобяват катаклизмите, които разтърсват и човешките отношения. При взимането на подобно решение се сблъскват индивидуалните различия на мъжа и жената, въпреки каузата, която ги е обединила първоначално. Единият е нерешителен и премисля твърде много, другият е нетърпелив и развълнуван, въпреки страха си.
Как да създадеш дете в такъв свят?
Това не би ли било бреме за света и за самото дете? Тема, която може да бъде разнищвана до безкрай от двама млади интелектуалци. Да имаш дете не е благоприятно за планетата – така се оправдават пред себе си, за да маскират реалния си страх от това да се превърнат в родители.
Потъваме в редуващите се монолози на двете сенки, настръхваме от реплики като: Някои хора просто не трябва да имат деца.; Ние добри хора ли сме?; Дали не е по-добре да си осиновим дете?;Откакто не сме заедно спрях да чета, станал съм по-глупав без теб.; Понякога прочитам нещо от книгите ти и се питам какво вижда тя, което аз не виждам?; Имам чувството, че си от стъкло и не мога да стигна до теб. Младата жена дори изчислява, че едно дете ще остави въглероден отпечатък върху Земята, равняващ се на 10 000 тона, а любимият ѝ констатира с тъга, че имаме време до 2030 г. да променим света, за да избегнем екологичната катастрофа.
Да раждаме деца или да засаждаме гори? Изправени ли сме пред този избор!
Какво ще реши Homo sapiens sapiens? Не се ли оказва, че разумният човек, който претендира да бъде два пъти знаещ, не може да потисне най-естествения си първичен инстинкт – да създаде човешко същество? Нужно ли е да издребняваме толкова, че природосъобразният начин на живот да граничи с фанатизъм? Или напротив – трябва да заемем крайна позиция в името на голямата кауза, дори и лишавайки се от някои лични копнежи. Ще се раздели ли младата двойка или ще остане заедно, засаждайки гори, както някога са си обещали? Гледайте, разберете, преживейте… Особено ако споделяте част от размишленията на двамата герои или ролята на млад родител ви кара да се чувствате като потенциален изтребител на планетата. Ще видите, че да имаш дете, все пак не е краят на света. Пиесата ще разсее страховете ви, дори нещо повече – ще ви в(дъх)нови, не само да спасите Живота, но и да го създадете.
