автор: Стефан Пресиянов
снимки: личен архив на Евгени Димитров
Евгени Димитров е сред най-известните български фотографи и
основател на агенция „Булфото“, която вече повече от две
десетилетия задава стандарти в професионалната
фотожурналистика. Роден в Пловдив, той преминава пътя от
любителския фотоапарат до създаването на една от най-
динамичните и авторитетни фотоагенции у нас. Освен че
документира важни обществени събития, Димитров е и страстен
пътешественик, участник в културни и образователни инициативи,
любител на джаза и активен застъпник за развитието на
фотографската професия. За него снимането е не просто работа, а
призвание – начин да запази живи историите на хората и времето, в
което живеем.
Как започна вашата кариера във фотографията? Помните ли първия си
професионален кадър?
Първо да отделим понятията професионалист и любител. За мен
професионалист е човек, който взима пари за снимките си. Оттам нататък,
колко е добър е съвсем друг въпрос. Аз бях от това щастливо поколение,
което започна да работи през 90-те години на 20 век и се хвърли в големия
водовъртеж на медиите, които тогава възникваха. Още от първи курс във
Факултета по журналистика на Софийския университет ние работехме на
почти пълно работно време. Дори ми се е случвало, тъй като наши
преподаватели бяха много често и издатели на първите частни медии в
България, да ме изгонят от лекция по графичен дизайн, защото не съм на
оперативка във вестника. Първите професионални кадри, естествено, бяха
скучни като за новобранец, но мога да разкажа за някои от първите си
удари като фоторепортер, които също ми дадоха самочувстие и усещане за
успех. 21-годишен успях да вляза в подземията на мавзолея на
комунистическия лидер Георги Димитров, който беше срещу Двореца.
Това се случи малко след като комунистическият вожд беше преместен в
гробищата. Направих едни от първите репортажи, които бяха от тези
подземия със снимки и разказ за това как са действали с мумията през
социализма. Те го наричат мумия неоснователно, тъй като трупа са го
поддържали влажен, даже имах възможността да се мушна в асансьора,
който го е вдигал горе в един стъклен саркофаг, за да го гледат под строй
посетителите и го е смъквал за поддържането му долу. С това успях да
впечатля доста тогавашните издатели на вестник „1000 дни“. По-късно
започнах постоянна работа във вестник „Континент“, където попаднах на
известния фотограф Шаварш Артин, ментор на много от успешните
български фоторепортери от края на миналия век и началото на този. Имах
това щастие да работя с него, което ми даде страшно много като
отношение към професията и към хората по принцип. Последваха доста
интересни неща като собствено открита тема, което тогава си беше голямо
предимство. То и сега е предимство, въпреки състоянието на медиите в
момента. Тогава, например първи успях да донеса фоторепортаж за
космическия кораб на Георги Иванов, кацнал на втора плоча на един
строеж в Ловеч и разбит, а някакви хлапетии се замеряха с платки на
строежа. Заснех цялата сага по извличането му до склада на МВР. За
щастие капсулата в момента вече е в музея на авиацията, доста добре
реставрирана. Все пак най-запомнящата се моя снимка до момента,
всъщност композиционно-технически не е нищо особено, но тя показва
шефа на Мултигруп Илия Павлов, който почти води за ръчичка младия
Делян Пеевски по едни къси гащи край морето. Това беше преди една
пресконференция, имаше официално обществено събитие. Тогава аз се
сетих просто да вдигна малко по-рано фотоапарата.
Каква според Вас е мисията на фоторепортера в съвременния свят?
Мисията на фоторепортера започва да бъде все по-важна, защото
неговите фотографии казват „Да, ето това се е случило!“. При днешния
порой от генерирани изображения и различни фейкове, фоторепортерът,
който е бил на мястото на събитието, може да потвърди, че снимката е
автентична. Затова е изключително важно всяка една снимка, която излиза
по медиите да бъде подписана с името на автора ѝ. Навремето се считаше,
че фоторепортерът трябва да разтърси заспалото общество с някакви
ужасно стряскащи картинки, които да го накарат да се замисли за
съдбините на човечеството. Тази концепция малко не проработи защото се
оказва, че все пак човешкото възприятие има един праг на стрес, отвъд
който или се изключва или започва да развива мазоли на нервната
система и да не се впечатлява от подобни неща. В момента, според мен,
функцията на фоторепортера е по-скоро да е пазител на истината, даже и
да звучи малко скучно. Но е важно той да връща разума на хората и да
показва нещата каквито са в реалния живот, а не във виртуалния.
Как балансирате между нуждата от атрактивен кадър и етичните
граници на журналистиката или ако пред Вас има паднал човек каква ще
бъде първата Ви реакция – да му помогнете или да снимате?
Това е един от вечните въпроси за журналистите. Тези граници са винаги и
променливи в зависимост от общественото разбиране. Няма някакво
правило. В гилдията все пак тенденцията е да не прекаляваме с шока и
стреса, защото реално се оказа, че те не работят и не помагат. Естествено,
че човешкото око е така насочено и човешкото внимание се възбужда
много повече от някакви драми и стряскащи неща. Според мен,
фоторепортерът трябва да се научи да минава отвъд външната обвивка на
историята, отвъд видимите белези за нещо, което може да предизвика
асоциация и да се опита да навлезе в нейната същност, давайки визуални
показания за нея. Именно затова трябва да разбираш какво снимаш и
накъде да насочиш своето внимание. През 90-те години беше адски
модерно да показваме пресните трупове от убийствата на мутрите. Те
тогава се стреляха под път и над път и даже си ги сравнявахме така на
първите дигитални фотоапарати на дисплейчетата „я виж моят труп e по-
хубав от твоя“. Това за щастие вече отминава. Включително има различни
обучения по етика, които нямат за цел чак толкова буквално да ни научат,
но да ни научат да си задаваме въпроси. Например от Асоциацията на
европейските журналисти бяха направили едно много хубаво обучение,
включително и учебник за това как се снимат деца и как се снимат деца в
риск, определени групи деца и то наистина е много полезно. Но не бива да
се отива естествено и в другата крайност, тук визирам GDPR-a, тъй като
много лесно с нея се злоупотребява. На обществено важни събития всеки
един се провиква към теб „Ти нямаш право да ме снимаш без
разрешение“. Има едно нещо, което се нарича обществен интерес и той
всъщност е част от журналистическата етика. Не бива да пренебрегваш
обществения интерес когато навлизаш във визуалното пространство на
някого. Особено когато то е обществено. В това отношение ние имаме
няколко доста успешни постижения с Асоциацията на професионалните
фотографи, в чиито управителен съвет съм и аз. Преди време успяхме с
дискусии с много институции и в Комисията по култура в парламента да
доведем до промени в тогава пренаписвания Закон за защита на личните
данни, с които да не се връзват толкова много ръцете на фоторепортерите
в тяхната работа, което вярвам, че е за добро.
Има ли момент или кадър, който завинаги да е останал в съзнанието Ви
и може би такъв, който считате, че Ви е дошъл „отгоре“?
Ами ако има такъв момент или кадър то означава, че аз съм свършен като
фоторепортер. Съзнанието ми винаги трябва да е отворено за следващия
момент или кадър, който идва. Освен това, ако си държим готови кадри в
съзнанието ние вече започваме да снимаме шаблонно, нагаждаме си
нещата спрямо един определен модел, което донякъде не е лошо, тъй
като все пак собствения стил те отличава от останалите, но те прави
повтаряем и предсказуем.
Как се промениха фотожурналистиката и медиите от началото на
Вашата кариера досега? Има ли мода във фоторепортерството?
Мода има и тя се променя непрекъснато. Това, което генерално се
промени, е че много се засили бързината на достигане на кадъра до
крайния му потребител – читателя или зрителя. Преди ние снимахме на
филм, пък проявявахме, пък си гледахме кадрите, пък ги изрязвахме, пък
ги предлагахме на редактор, пък редакторът ги гледаше и той. Накрая се
избираше най-хубавият кадър, който се слагаше там на първа, втора, трета
страница. А сега в момента, в който започне събитието, ти трябва на 5-тата
минута, независимо от това дали си снимал нещо качествено или не, да си
го свалил, да си го изпратил и на шестата-седмата минута то трябва вече да
е стигнало в нашия случай до сайта на агенцията и оттам сайтовете на
абонатите й, до крайния потребител. Ако ние закъснеем, ще гледат
снимките на някой друг. Даже и да подадем по-късно по-качествени
снимки, бързината на действие и на реакция вече е убила кадъра. Той
може да е гениален, да ни остане за бъдещето и т.н., но да не получи това
„виждане“ и това влияние, което би имал в така бавен и осъзнат процес. Та
това е генерално в техническо отношение промяната сега. В творческо
отношение винаги има композиционни моди, които в един момент, всички
започват да имитират. Към 2005, 6, 7-ма години Ройтерс въведоха модела
на едни снимки, които бяха винаги леко на диагонал, наклонен хоризонт,
пък сюжетно важната част и главата на говорещия някъде в единия ъгъл
изсипана. После тая мода отмина. През 90-те от Асошиейтед прес всички
обичаха да снимат с много широкоъгълни – fish eye – обективи, с които
става една много разпиляна перспектива. Пробваме и естествено, че тъй
като десетата заповед на един от нашите лектори Любомир Бенковски-
Бенджи гласи „Не се срамувай да откраднеш гледната точка на колегата“,
един като тръгне да направи такова нещо и всички тръгват след него. Сега
пък има мода с движението да се размазва снимката, за да става малко
по-артистична. Прави се с идеята, че човек трябва да гледа и интересни
снимки, а не само да получава информация. Това, с което се борим силно
във фотожурналистиката са класическите фейкове. Вече много често се
стига до това, че в социалните мрежи огромно разпространение получават
коренно различни снимки от едно събитие. Включително и в България се
беше случило това нещо. „Възраждане“ бяха пускали снимки от протести и
митинги на техни политически противници, приписвайки ги за свои и това,
предполагам, че ще продължава. То в световен мащаб ще продължава,
така че това е една от заплахите, с които фотожурналистиката се бори. А
другата в чисто икономически план, че социалните мрежи и големите
интернет платформи на практика убиват икономическата независимост на
медиите. На пръв поглед изглежда, че те дават по-голяма гледаемост, но
всъщност те правят един зверски канибализъм на рекламния пазар, който
издържа медиите. В момента нито една медия няма възможност да се
издържа от нормална реклама, която публикува на собствения си сайт, тъй
като рекламата във фейсбук и гугъл е за жълти стотинки, многократно по-
евтина от това, което би получила медията или би дала като цена. И не
стига дето всичко това се случва и директно задушава медиите в тяхната
независимост, но те трябва и да си плащат, за да присъстват в тези
търсачки. Това индиректно стига и до нас, фоторепортерите като сваля в
пъти надолу заплащането за труда ни и ни лишава от възможността да
работим по-качествено и по-продължително, да сме технически и
логистично по-добре оборудвани. И в крайна сметка, понякога просто си
вдигаме телефона и щракваме.
Как гледате на навлизането на AI и смартфоните във фотографията?
За навлизането на изкуствения интелект вече казах, по начина, по който се
използва той е убиец на фотографията и на фотожурналистиката в две
посоки. От една страна, че създава количество фалшиви изображения и
втората е, че за обучението си той се възползва напълно безплатно от
работата на живи хора, след което взима пари за продукта си, а при
фотографите не идва нищо. Но изкуственият интелект може да бъде
използван и за много добро. Примерно, в базите данни да се търсят
снимки, да се откриват описани хора. Това са все важни и добри неща,
които ако се използват по правилния начин биха помогнали страшно
много и за работа включително в стари архиви да се откриват физиономии
на хора преди да станат известни и могат да се намерят много интересни
връзки. В този аспект изкуственият интелект е ок, а за снимането със
смартфоните – аз му се радвам страшно много. Аз самият употребявам
смартфон за фото и за видео, включително много сериозни и важни
снимки си ги правя с телефона. Той ти дава 2 огромни предимства. При нас
фоторепортерите още от филмово време съществува сентенцията, че най-
добрият фотоапарат не е най-скъпият фотоапарат, а е този, който ти е в
джоба и в чантата, когато ти потрябва. Така че телефонът 100% отговаря на
това, стига да му е заредена батерията и да не е надраскана лещата. А за
мен, като собственик на агенция, това повишава бройката на хората, които
биха могли да ми изпратят снимка.
Има ли бъдеще за професионалния фоторепортаж в ерата на ТикТок и
Инстаграм?
Това е въпрос за 10 милиона, както се казва, и за повече. Не бих могъл да
отговоря, тъй като ТикТок и Инстаграм са нещо силно затъпяващо зрителя.
Те убиват работата на фоторепортера и превръщат потребителя в кучето
на Павлов, което реагира само на сини и червени лампички и няма
възможността да осъзнае видяното. Кой ще излезе победител?. Това е
въпрос за футуролозите.
Има ли натиск или контрол от страна на медии или политици върху
фотожурналистиката в България?
Чак толкова голям натиск няма от гледна точка на това, че след
фотожурналиста до окото на потребителя има една верига от хора, които
да бъдат натискани, така че ние сме там по-скоро последна дупка на
кавала. Ако нещо трябва да бъде спряно, то може да бъде спряно много
лесно, тъй като реално самите медии пак по икономически причини, освен
по други, за които говорихме вече, не зависят толкова много от своите
читатели, а зависят по-скоро от спонсорите си. Просто се казва „това не
излиза“. Естествено имало е неприятни случаи, при които колеги са бити
или арестувани включително. Веско Боришев, един брилянтен
фоторепортер и гигантски пънкар по душа, е любим „клиент“ на
полицията. Преди време Емо Иванов беше пребит от едни „качулки“ на
входа на Съдебната палата задето снимал нещо, което не е трябвало да
снима, но по-скоро тези случаи са изключение, т.е. нас ни „ модерират“,
спирайки някъде след нас по веригата това, което произвеждаме.
Как избирате какво да покривате? Като собственик на единствената в
България частна фотоагенция, как решавате какво да снимате за деня?
Има ли теми, които по подразбиране са избрани и други, които
варират?
Тъй като фотоагенцията ми е частна, а не обществена, ние в голяма степен
зависим от това, какво желаят да си купят нашите абонати – българските
медии. Това, което степенуваме като интерес на абонатите е парламент,
министерски съвет, футбол, катастрофи и, евентуално, някакви големи
протести. Някъде в дъното за съжаление стоят културата и обществените
теми. Обществените теми са интересни дотолкова доколкото
представляват някакъв сеир или нещо много стряскащо от типа на
пантерата в Шумен, която така и никой не видя, но запълни доста ефирно
време. Ние се стремим да поддържаме все пак един микс от всякакви
разнообразни теми. Балансира се между предварително програмираните
събития, за които знаем, че ще се случат, за които пресслужбите ни
уведомяват предварително и внезапните събития, например като пожара в
Малашевци, при който изгоря целия битак или когато един в 3 часа през
нощта се разби с Форд мустанг пред румънското посолство. Тогава просто
гледаме да реагираме много бързо. Между другото, при случая с Форд
мустанга на нашия фоторепортер Светльо Стоянов са му размахвали
пистолет насреща, за да не снима. Той понеже е корав и бяга бързо
снимал и бягал.
А кой е кадъра, с който се гордеете или най-добрия ви кадър?
Следващият, бъдещият. Нямам такъв.
А какво ви вдъхновява в ежедневието?
Вдъхновява ме почти всичко. Аз съм фотолюбител по душа и винаги
снимам за удоволствие. Снимам приятелите си, снимам музика, джаз,
пейзажи, красоти, история, археология. Сега снимам едни буболечки с
едни приятели от природонаучния музей. Общо взето всичко, което мърда
ме вдъхновява.
Ако можехте да дадете един съвет на млад фоторепортер в България
днес какъв би бил той, какво е важно за развиване на професионализма?
Всъщност са много простички неща. От една страна – дисциплина и
отговорност, т.е. каквото обещае да го направи. Ако каже, че ще отиде на
събитието да отиде, да стои докрая и да си изпрати снимките навреме.
Това нещо безкрайно много се цени в цялата производствена медийна
верига. Никой не обича фоторепортери, които казват „Да, да, аз ще ида“,
след което не отиват или закъсняват или пък си тръгват след като са
направили няколко първоначални кадъра на събитието. А талантът човек
или го има, или го няма. Доколкото го има, той трябва да си го поддържа и
развива и да не спира да снима за удоволствие. Имаше един период, в
който част от фоторепортерите и аз включително бяхме спрели като
вървим по улиците да се оглеждаме и да вдигаме фотоапарата. Тогава
дойде при нас на работа Георги Палейков, много добър фоторепортер. Той
е икономист по образование, но с неговия хъс да се оглежда и да намира
куриоза и интересното нещо на всяка крачка по улиците по някакъв начин
ни предизвика и ние да почнем да го правим.
