Автор: Анелия Диамандиева
Консултант: проф. Момчил Методиев
Откакто се прибрах обратно в България, много често си задавам въпроса:
Какво означава да си българин?
За моя огромна изненада, перспективата да устроя живота си в Англия не ми донесе нищо различно от апатия. Обичам да пътувам, имала съм късмета да опозная много култури, но те завинаги си останаха декоративни, любопитни за наблюдение и никога част от мен. Ето защо, когато чужбина ми стана дом, магията ѝ се изчерпа. Избрах да се прибера в родината си заради чувство, което човечеството е припознало преди около 200 години…
Нациите са нещо относително ново в историята.
В Античността не е имало „египетски патриоти“ и извън обединяващото културно ядро на градовете-държави като Атина или Спарта хората не са чувствали принадлежност далеч извън познатия им периметър. Едно събитие обаче променя световната история и е прелюдия към човешкия порив за свобода и независимост. Става дума за Тридесетгодишната война, борба за надмощие, в която се впускат всички европейски държави и излизат еднакво опечалени. Примирието е сключено през 1648 г. и то ще доведе до взаимно споразумение, че всяка държава има изконното право на своя вътрешна политика, в която втори и трети страни нямат право да се бъркат.
Независимостта, която индивидът започва да придобива в личен и обществен план, кара човека да открие по-висша форма на своето съществуване от борбата за оцеляване.
В Деня на независимостта реших да припомня една дефиниция, която френският философ и писател Ернест Ренан за първи път дава на явлението „Нация“ през 1882 г.
Трима от владетелите в историята на Третата българска държава споделят един общ „порок“, който често бива използван като контрапункт на една иначе прилична оценка за управлението им – във вените им не тече българска кръв.
Но се питам дали това, което ни тревожи повече, не е:
Кое мотивира човек да служи вярно на дадена държава и да обикне един народ?
Темата за етническата принадлежност е антропологична матрьошка, с която човек може да разглобява етногенезиса на всеки съставен народ. А за изненада на мнозина, сред аристокрацията е трудно да се проследи единен етнически произход с този на родоначалниците на династиите. Система, според която всеки благородник бива „облагороден“ единствено по рождение, се превръща в догма едва през тринадесети век. La sangre azul (синята кръв) – така готските династии в средновековна Испания ще започнат да наричат своите родове, които, за да запазят белега на своето богопомазано потекло, не се примесват и не „оскверняват“ студения полутон на кожата, оцветяващ кръвта им в синьо.
Ернест Ренан доказва, че няма такова понятие като „чиста раса“. Почти всички познати ни днес народи, са потомци на най-различни племена. Така че колкото е некоректно да се каже, че Батенберг, Фердинанд и Борис III са българи, толкова е неточно да се каже и че са немци.
Първоначално реших опора за абсурдността на етнологията като национален постулат да бъдат генетични изследвания на българина. Но съществуват много рискове, ако въз основа на тях се определя принадлежност към народност и етнос. Опасявах се и че в контекста на националното самосъзнание такъв материал твърде лесно може да бъде четен както дяволът чете Евангелието. Затова, когато се запознах с лекцията на Ернест Ренан, сметнах, че в нея е разковничето.
Защото дори Бог да ни изпрати откровение с истината за българския геном и най-после да научим точно с кого сме родствени, единството зависи от самосъзнанието, а не от гените ни.
„В етнографията, както и във всички форми на изследване, системите се променят; това е условието за прогреса. Но тогава границите на държавите биха следвали измененията в науката. Патриотизмът би зависил от някоя повече или по-малко парадоксална дисертация. Тогава биха казали на патриота: „Вие сте сгрешили; проливали сте кръвта си за такава и такава кауза; вярвали сте, че сте келт; няма такова нещо, вие сте германец!“. А след това, десет години по-късно, някой ще ви каже, че сте славянин.
[…] Нека оставим науката да казва просто истината.”
Преди да отговори какво е нация, Ренан прави дълго изложение какво със сигурност не е нация.
Тя не е общият ген, общият език дори, или пък религията. „Как Швейцария, която има три езика, две религии и две или три раси, е нация, докато херцогство Тоскана, което е толкова хомогенно, не е?“, се пита французинът.
Въпросът, който зададох в началото, е много сроден на този. Отговорът обаче – „… е идея, която макар и привидно ясна, се поддава на най-опасните недоразумения.” … като Първата, Втората световна война и за съжаление, някои днешни политически конфликти, като ще ви оставя да прецените сами кои са те.
Ако в Северна Америка борбите за независимост се водят от относително еднородно, в своя етнически примес, население, в Южна Америка креолите са потомци на назначените административни управители от Кралство Испания през ранните години на Конкиста. Въпреки че не се примесват значително с местните, с всяко следващо поколение те започват да демонстрират все по-силен сантимент към родната си страна и народ, отколкото към европейското си потекло. Симон Боливар е най-яркият представител на тази прослойка. Той е главната фигура в борбата за независимост от Испания, герой в почти цяла Южна Америка.
„Да сме страдали, да сме се радвали и надявали заедно, струва много повече от общите данъци или граници в полза на стратегическите интереси; това няма нищо общо с етническите или езиковите различия. Всъщност, времената на печал струват повече за националната памет от триумфа, защото внушават дълг и изискват споделено усилие.“
Върнах се в България, защото надалеч научих, че тези, които най-силно се нуждаят от нас, не се крият някъде из широкия свят. Те са там, където е сърцето ни.
Нацията се обобщава в настоящето, според мен, чрез чувството на дълг към жертвите, направени от дедите ни, за да ни има нас и жертвите, които на свой ред сме готови да направим, за да живеят децата ни по-добре. Това е ежедневен избор, в който трябва да участва всеки, от държавния глава до обикновения човек. Крие се едновременно и в най-големите битовизми, и в упражняването на изконното право на глас.
Ренан предупреждава, че макар да е далечна за някои, изключи ли се абстракцията от дефиницията за нация, тя неименуемо ще отмре. Нацията е едно крехко чувство, което презадоволеното общество, точно както феодалното, е застрашено да изгуби.
Не гените или етническите характеристики са решаващи за принадлежност към нацията, а готовността за участие в този всекидневен плебисцит, т. е. гражданската принадлежност, активност и участие, без значение дали от страна на царе, аристократи или народ. Това прави възможни големи исторически крачки като Деня на независимостта. И също така прави възможно да се гледа напред, като миналото се ползва като пример, а не като идол.
На днешния ден България е заявила, че е готова да взима решенията си самостоятелно. Затова, ако все още вярваме в това, сме длъжни да не предаваме гласа си.
Индекс
Цитатите в текста са от лекция на френския философ и писател Жозев Ернест Ренан пред Сорбоната през 1882 г.
Ренан, Е. (1882). Какво е нация?
http://www.anamnesis.info/node/984http://www.anamnesis.info/node/984
Източници на изображенията:
