От часовете по биология знаем, че хомеостаза наричаме вътрешната течна среда на организма. В науката психология обаче, терминът назовава вътрешния мир на човек. Съответно хетеростаза се схваща като дисбаланс, предизвикан от външния свят.
Кое се оказва по-важно за гладкото личностно-психично функциониране? Светът отвътре или светът отвън? Противно на уединената ми и тиха човешка природа, вярвам, че е второто.
Човекът има изначален копнеж да гради и развива като за целта се нуждае от пространство. Този градеж се случва навън. В себе си човекът е ограничен и затворен, колкото и да не иска да си го признае. Парадоксално е, но за да порасне в (себе си), трябва първо да излезе от вътрешния си свят, да се разшири и пътува, защото там се случва винаги нещо, което води до личностна промяна. Преживяването е това, което ни учи и то в пъти по-добре от пасивно усвоената информация. Прочетеното не е преживяно. Интелигентни хора, остават на нивото на логиката и не продължават напред към случването, защото това ги плаши. А светът е предизвикателство сам по себе си. Ние се нуждаем от предизвикателствата, които да разтърсят вътрешното ни спокойствие.
Самата промяна в нас е провокирана винаги от външен дразнител. Щеше да е много хубаво ако се променяхме от само себе си и по свое усмотрение. Истината е, че се решаваме да пренаредим живота си, след като вече ни се е случило нещо: ще се движа повече, защото здравето ми се влоши, ще напусна токсичната си връзка, но след като вече съм имал/а досег с такава, ще уча по-усърдно, защото може да се проваля. Това, което се случва на нас, променя онова вътре в нас.
Но, освен че нарушава баланса ни, светът може и наново да го изгради. Представете си, че сте останали насаме със себе си и осъзнавате, че се чувствате зле. Откъде идва това чувство? Дължи се на нещо, което ви се е случило или не ви се е случило. Неслучващото се е всъщност активна липса.
Вие не сте самотни, защото сте сами, а защото не се случва нещо в света около вас,
следователно не се случва и на вас
Никой и нищо от външния свят не идва. Това е още едно доказателство колко е важно да бъдем свързани със света и как инстинктивно търсим връзки извън нас, за да се чувстваме добре. Замисляли ли сте се какво правите, когато почувствате нуждата да се усамотите, за да възстановите вътрешния си мир? Четете книга, слушате музика, хапвате нещо, прегръщате животно, говорите с приятел. Това не са ли все външни ресурси? Книгите се пишат от хора, храната в супермаркета е отгледана и доставена от човешка ръка. Дори дихателните практики, до които прибягваме понякога, са временно зает кислород от въздуха. Искаме или не, винаги сме във връзка със света, защото от него получаваме информация, която вътрешния ни Аз преработва. От нея той се обогатява и храни.
Бидейки сам и разсъждавайки със себе си, човекът не може да постигне хармония в дългосрочен план. Днес ни се вменява постоянно, че е най-важно да се обичаме, но лесно и естествено ли е това?
Самодостатъчността е модерна заблуда на Егото и игра на ума
Едва ли някой се чувства физически и психически добре, когато е наистина сам. Човекът е стадно животно и обратното е деструктивно за него. Оставайки сам не може да постигне баланс. Опитва да запълни дефицитите отвън – с приятелство, любов, кариерно развитие, духовно и физическо здраве. И докато не се впусне в ежедневни битки със света, за да си ги отвоюва, винаги ще има чувството, че нещо не му достига. Ако се почувствате зле просто се замислете, дали не сте неудовлетворени от някоя ваша сфера на живот?
Опитваме се да се самоизолираме от света в опит да разрешим вътрешния си ребус повече, отколкото е нормално за един млад човек. Така и не успяваме да се подредим сами отвътре. В ума си стигаме до преграда, която не можем да надскочим. Няма друго съзнание в нашето, което да ни провокира за нещо различно и да поспори с нас. Ръцете ни не могат да самопрегръщат. Остават с бедното очакване за друг човешки допир. Гласът ни звучи противоестествено, когато не се сблъсква с честотата на друг човешки глас. Съществуваме ли? Когато сме сами в света си отвътре, той прилича на свят все по-малко. Всеки досег до външното е свидетелство, че ни има. Понякога докосваме света неправилно и от него ни боли. Обаче не спираме да протягаме ръцете си, не сподавяме гласа си, защото светът навън създава нашия свят отвътре. И колкото и да ни се иска да бъдем създатели, ние по-често сме глината, която светът моделира. И накрая ще си отидем по-скоро променени, отколкото променили го. И това е добре.
