Автор: Белослава Иванова
Снимки: личен архив на Белослава Иванова, лични снимки на Илиян Ангелов
Разговорът с плевенския художник, мой класен ръководител в гимназията и преподавател в НУИ „Панайот Пипков“ – Плевен, Илиян Ангелов, не започна с въпрос, а с усмивка. Преди да стигнем до „уроците по характер“, преминахме през няколко шеги, спонтанни теми и онова приятно усещане за лекота в разговора. Всичко тръгна неусетно, като скица, нахвърлена с бързи линии, без претенция за завършеност. Постепенно започна да се появява дълбочината. Шегите не изчезнаха, но между тях се подредиха мисли, които придават форма и смисъл, точно както цветовете върху платното. Така интервюто естествено се превърна в урок по характер, воден от човек, който не просто преподава, а създава.
Илиян Ангелов е роден в Каварна, израснал е в Сливен и е завършил висшето си образование във Велико Търново. Срещаме се три години след като изпрати моя клас – време, в което училищните спомени вече са придобили по-ясен и спокоен контур. Този път разговорът ни не се случва в класна стая, а в кола, паркирана пред парк „Кайлъка“ в Плевен, докато навън дъждът опитва да бъде част от интервюто със същата настойчивост, с която и ние продължаваме разговора, надвиквайки дъждовните капки, удрящи стъклата. Поводът е да поговорим за ролята му не само като учител, а и като човек, който оставя следа – понякога чрез изкуство, понякога чрез думи, а понякога просто чрез присъствие, което трудно се забравя.
Един клас никога не може да бъде нарисуван
Според Илиян Ангелов един клас никога не може да бъде „нарисуван“. „Всеки човек е вече готова картина, която с годините сама се усъвършенства.“
„Какво е по-трудно – да нарисувате картина или да „нарисувате“ един клас?“, продължавам да дълбая.
„Всеки човек е много по-уникален от която и да е картина“, отговаря той. „Човешката уникалност е безпределна. За да нарисуваш картина или, образно казано, клас, е нужно огромно търпение.“
Така работи и той. С постоянна преработка, непрекъснато мислене, а понякога дори и ново начало.
„Никой никога не може да бъде напълно завършено произведение на изкуството, защото всички се променят. Човек цял живот се учи… уж“, смее се той с онзи неподражаем плевенски хумор, примесен с каварненски нюанс. Според Ангелов директната искреност понякога може да бъде заменена със заобиколни пътища на провокацията – не чрез лъжи, а чрез опит да влезеш в обувките на другия човек.
„Познаването на събеседника е ключово“, казва той по повод провокациите на ума и начините за задържане на ученическото внимание. „Когато между двама души има взаимно доверие, независимо от етикетите в комуникацията им, провокациите са допустими, но само ако са насочени към личното усъвършенстване.“
Когато комуникацията е между учител и ученик, целта е ученикът да бъде ангажиран да работи повече за развитието на собствения си талант. Но талантът не е всичко. „Учениците ми се опитват да ме провокират. Искат да станат личности, преди да са извървели пътя. Това е хубаво, но без път не става. Може би е заради младостта им, а може би и аз съм бил толкова уверен, когато съм бил по-млад.“
След кратка пауза добавя:
„Все пак всички сме незавършени картини през целия си живот. Ако не си добър художник, който умее да нарисува собствената си картина, няма как да откриеш и картината-ученик.“
Да умееш да работиш с хора е дарба, както смята художникът. Според него човек не може да работи с хора, ако не ги обича. А обичаш ли изкуството, имаш способността да оцениш и хората, насочвайки таланта, който им е даден свише. За него художникът трябва да бъде широко скроен човек, но не и когато егото му се окаже фатално за работата му.
Промяната невинаги бива разбрана и приета
Ангелов разказва история, останала трайно в съзнанието му. Партиен функционер имал сляпа майка, която живеела сама в малка къща сред привиден природен хаос. Домът имал само един прозорец, пред който синът поставял майка си на люлеещ се стол, за да усеща светлината. Един ден, той седнал на нейното място и решил да „подреди“ гледката навън. След като приключил, върнал майка си на стола, но тя веднага поискала да бъде прибрана не в стаята ѝ, а в дома на сина си, въпреки че не виждала. Седмица по-късно жената починала. Тогава синът се завърнал в къщата ѝ и отново погледнал през прозореца, когато разбрал, че в опита си да „очовечи“ пространството, е нарушил естествената естетика на природата.
Художникът вярва, че промяната невинаги бива разбрана и приета. „Сетивните възприятия са нещо дълбоко духовно. Те не могат да бъдат описани с думи, а именно чрез тях човек понякога оцелява.“ Свободната воля също е ключова. „Хубаво е, че живеем в толкова свободен свят, но тогава и отговорността е по-голяма. Човек трябва да знае как да отсява тази свобода.“
Между магарето и храмът
„В естетиката ми, магарето и храмът принадлежат повече на библейската символика, отколкото на личното преживяване. И все пак именно те се превърнаха в моя разпознаваем подпис“, казва художникът.
По ирония на съдбата любимото му животно е тигърът – привидно красиво и спокойно коте, което всъщност е смъртоносен хищник. Магарето и храмът обаче остават неговите постоянни символи, присъстващи почти във всяка картина. Откриването им се е превърнало в своеобразна игра за зрителя.
Когато го питам защо е избрал именно магарето, той обяснява, че изборът е свързан най-вече с библейската символика: скромността, упоритостта и добротата. „Рисувайки магарето, винаги си припомням откъде съм тръгнал. То се променя така, както се променяме и ние, макар че инатът му също играе своята роля.“ Храмът, от своя страна, е вътрешното убежище – мястото, където се срещат земното и божественото. „В този смисъл магарето символизира земното, а храмът – духовното. Това са двете начала и в самите нас.“
Скритите символи на битието
Според Ангелов най-страшното нещо в живота не е необходимостта да се примириш с бързо променящия се свят, а унинието – страхът от миналото, настоящето и бъдещето. „Най-важните неща в живота са простички, но достатъчно сложни, за да не бъдат забелязани лесно. Малко ли е, че си се събудил жив? Малко ли е, че дишаш, че виждаш света такъв, какъвто е?“ Той признава, че все по-трудно се отсяват стойностните неща.
„Именно ролята ми на художник е важна тук, защото ми дава възможност да виждам скритите символи в битието.“
Изкуството на сплотения живот е неговото вдъхновение, защото според него именно то прави хората по-добри и ги кара да се замислят. Добротата трябва да присъства и в посланията, които оставяме след себе си за краткото време, в което сме на земята.
„Художникът и учителят трудно живеят в един човек, защото учителят понякога съсипва истинския художник. Все още чувствам, че не съм извадил напълно всичко, което е събрано в мен.“
На въпроса кое тежи повече – наградата на журито или реакцията на учениците, той отговаря без колебание: „Постоянството в професията.“ После допълва, че наградата „Св. Пимен Зографски“, която е получил, е на регионално ниво, но решението е общо – на публика и жури. Картината „Рибарска сватба“, благодарение на която печели отличието, е вдъхновена от реална история от детството му. „История, която ме научи да бъда добър човек и винаги да давам от себе си на другите. Ако съм успял да предам тази лична част от себе си на хората, това означава много повече за мен от самата награда“, усмихва се той.
За него най-голямата награда е да зарадваш някого с нещо малко – чаша вода, комплимент или жест. Това обаче не противоречи на личната му философия, че докато лявата ръка дава, дясната не бива да знае какво прави.
Машината и човешката ръка
Дори дистанцията на онлайн обучението по време на пандемията не успява напълно да спре формирането на една личност.
„Времето, в което живеем, изисква компютърна грамотност. Машината е неразделна част от човека, но зад всяка машина стои човешка ръка, която ѝ придава смисъл“, разсъждава преподавателят. Книгите, рисуването върху платно или лист, писането на дъската, дори онзи прост жест да държиш чаша ракия – все още имат своите места. „Единственото, което не бива да допускаме, е пълното доверие към машината.“
Според него онлайн пространството е полезно дотолкова, доколкото служи за съхраняване на културното наследство или като възпитателно средство. Но когато става дума за нещо, създадено с ръце, екранът никога не е достатъчен. „Рисуването през екрана погубва част от таланта на човек, който тепърва изгражда личния си почерк“, казва Ангелов с тъга.
Той си спомня, че по време на онлайн обучението през 2020–2021 г. понякога се случвало ученици да заспиват пред екрана, а в часовете дори да се чува хъркане. С усмивка признава, че и самият той понякога преподавал по пижама – знак колко неподготвени са били всички за този тип обучение. „Когато живият разговор изчезна и камерите бяха изключени, изборът между шест часа монолог и шест часа шумен клас беше ясен – монолог“, казва той. „И в двата случая губеща е практиката.“
После добавя с типичното си чувство за хумор:
„Монологът означава да си говориш сам, но поне тогава си сигурен, че всички са съгласни с теб. Бих го предпочел. Шумният клас е като да се опитваш да хванеш риба с голи ръце – много движение и малко резултат.“
Научете се да давате
„Добрите дела са единствените истински доказателства за оставен отпечатък“, казва Ангелов. Според него най-опасен не е Бай Ганьо, а Андрешко. „Дребният човек е отмъстителен. Бай Ганьо може да бъде груб и сметкаджия, но не причинява зло.“
За него едни от най-ценните качества са тактичността и способността да пазиш баланс. „Тактичността е смесица от дипломатичност, психология, добронамереност и позитивност. А това изисква огромна вътрешна енергия.“ Шумът и тишината са станали твърде чувствителни. „Балансът вече не е абстракция, а ежедневна необходимост, както в отношенията между хората, така и в собствените ни действия.“
На въпроса какво изречение би искал да остави след себе си, той отговаря кратко: „Научете се да давате.“ После продължава: „Живеем в забързан и жесток свят, в суета, която наричаме изкуство. В него оцелява единствено мигът, в който времето спира.“ И добавя нещо, което звучи едновременно като съвет и като урок: „Като твой учител бих казал: научи се с малко думи да казваш много. Не е важно количеството, а качеството. Думите трябва да остават, да влизат дълбоко в съзнанието и да изискват време, за да бъдат осмислени.“
А когато накрая го питам какво се стреми да остави в младия човек след училищните му години, той отговаря без колебание:
„Вяра, любов и човещина. Това са нещата, които нося в себе си още от детството и които неизменно се опитвам да предам нататък.“ Според него без тях всичко останало губи смисъл. „Ако човек не вярва в това, което прави, и не го прави с любов, тогава няма значение дали става дума за учениците ми или за младите поколения като цяло – пътят напред просто се обезсмисля.“
Разговорът приключва така, както и започна – без поза и без предварителен сценарий, но с усещането за нещо истинско, което трудно може да бъде изчерпано с думи. Между дъжда, шегите, тишината и мислите, които се подреждат като щрихи върху платно, остава образът на човек, който не просто преподава, а оставя следи.
А може би именно това е и най-точният урок – че класният ръководител не е просто фигура в класната стая, а художник в буквалния и преносния смисъл, който работи с най-непредсказуемия материал: човекът.
