Автори: Дебора Иванова и Петър Начев
Снимки:
„ДепартаментЪТ“ е видеопоредица, стартирала през 2022 г.. В нея студенти и преподаватели разискват теми, важни за младите хора. Към тях се присъединяват и утвърдени личности от общественото пространство с различни гледни точки, свързани с науката, образованието и обществото ни. Поредицата ни среща със студентски екипи, които търсят отговори на въпросите за професионалното си бъдеще, за възможностите за реализация в България, за реалностите на времето, в което живеем. Форматът е част от обучението на студентите от програма „Кино е телевизия“ с ръководител гл. ас. д-р Борислава Димова
Старото българско кино не е просто архив.
То е машина на времето.
Черно-белите кадри, бавният ритъм, големите паузи между репликите – всичко в тези филми разкрива свят, който днес не съществува. Свят с други правила, други страхове, други надежди. В началото сме привлечени от любопитство към този свят. После обаче дойде въпросът: как изобщо е било възможно това кино да съществува?
Как се е снимало?
Кой е решавал какви истории могат да бъдат разказани?
И защо киното тогава е било не просто изкуство, а държавна мисия?
Така се роди идеята да погледнем към „Златната ера на българското кино“ не като към мит, а като към процес – творчески, политически и исторически. Процес, който няма нищо общо с Холивуд, но има много общо с това кои сме ние днес.
В подготовката на епизода се потопихме в архиви, пожълтели страници, кадри и истории, които рядко се разказват. Срещнахме се със специалисти, които ни помогнаха да разберем как киното у нас се е формирало в конкретната историческа и политическа среда. Особено ценна беше срещата ни с проф. Петя Александрова, която ни даде ключ към времето, в което българските филми са се правели под натиск, ограничения и много компромиси.
Колкото повече научавахме, толкова по-ясно ставаше едно: тези филми са оцелели заради хората, които са вярвали в тях.
Една от най-големите ни трудности беше да намерим човек, който да е бил активна част от онова време и да е готов да говори открито за него. Много от големите имена на българското кино вече не са сред нас. Затова срещата ни с проф. Иван Ничев беше повече от късмет – беше отговорност.
От него научихме как се е правело кино в средата на XX век, какви битки са водели сценаристи, режисьори, актьори и как изглеждало бъдещето през очите на човек, който го е преживял. Един от моментите, които останаха в нас беше увереността на професора, че „ще оцелеят само тези, които много обичат тази професия“.
Може да звучи пресилено, но всъщност е предупреждение към всички нас, които сме избрали тази професия, че пътят не е лесен. Но ние вярваме, че познаването на миналото не е просто сантимент, а инструмент, който да ни преведе към бъдещето. Начин да разбереш защо нещата са такива, каквито са, и с какво можеш да ги промениш.
Да уважаваш хората преди теб не означава да ги повтаряш.
Означава да знаеш откъде тръгваш.
В края на този епизод си тръгнахме с едно обещание – към себе си и към зрителите:
да помним, да пазим и да продължаваме пътя на онези творци, които са вярвали в киното, дори когато това е било непосилно.
И да даваме повече от себе си.
Всеки следващ път.
*„Златната ера на българското кино“ обичайно наричаме периода от края на 50-те до края на 80-те години на миналия век. В този 30-годишен отрязък от време държавата е инвестирала целенасочено в киното – създавани са студия с модерна техника, щатни екипи и сигурно финансиране. Филмите са се снимали редовно и в голям обем, което е позволило развитието на режисьори, актьори и оператори.
