Автор: Сибила Кръстева
Години наред младежите в България и по света са описвани като „апатични“, „неинформирани“ и „далеч от политиката“. Но последните проучвания сочат съвсем различна картина. Регионално изследване на Фондация „Фридрих Еберт“ от 2025 г. показва, че 21% от младите в Югоизточна Европа признават, че се интересуват активно от политическите процеси – най-високият дял от години насам. В Европа близо 40% от младежите (16-30 г.) са участвали в избори, а почти една четвърт са се включвали в граждански инициативи, петиции или доброволчески кампании. Дори глобално тенденцията е сходна – според международно проучване от 2024 г. над 56% от младите (16 – 40 г.) редовно следят новини, основно през социалните мрежи.
Значи ли това, че младите внезапно се „политизират“?
Не съвсем. Но едно е ясно, когато политическите решения започнат да влияят директно върху живота им (наемите, стипендиите, таксите за обучение), интересът вече става лична кауза. И точно затова не бях изненада, че на протеста срещу Бюджет 2026 в София се събраха толкова много хора между 20 – 25 години. За голяма част от тях това не беше политическо събитие, а първото лично преживяване, че „общественото“ ги засяга пряко. По данни на водещи международни и български медии, на протеста са се събрали около 20 000 души. В някои медии се появиха твърдения на база въздушни снимки, според които са отчетени до около 70 000 души. Аз бих казала, че протестът беше „многохиляден“.
Какво видях в триъгълника на властта
Това не е политически анализ. Това е свидетелски разказ от първо лице. Отидох с моя приятелка. И двете сме на 20, и за двете това беше първият голям протест. Очаквах яростна тълпа, от самото начало. Вместо това видях групички хора, които си говорят спокойно. Млади и възрастни семейства, кучета, деца. Множество български знамена навсякъде. Шум от свирки, който създава по-скоро фон, отколкото агресия. Хората си разказваха какво били чули за бюджета, кой какво не разбира и защо е дошъл.
Какво всъщност предвижда бюджет 2026
Казват, че има сериозни промени, но кое от тях би могло да засегне нас, младите:
- Минималната заплата става 620,20 евро (около 1213 лв.). Звучи добре, но при
растящите разходи за живот, много икономисти предупреждават, че джобът ни
няма да натежи. - Осигуровките се увеличават. Пенсионната вноска, която плаща всеки работещ,
расте с 2 процентни пункта. Повишава се и максималният праг, върху който се осигуряваме. На практика това означава, че чистата заплата може да не нарасне, защото се увеличава частта на социалното осигуряване в брутната сума. - Цените продължават да растат нагоре. Наеми, храна, транспорт – всичко, за което един студент трябва да се погрижи.
- Данък „дивидент“ се удвоява – от 5% на 10%. Това ще засегне тези от нас, които през своя фирма развиват малък бизнес, работят като фрийлансъри или получават доходи по временен проект.
Младите бяхме една от най-видимите групи на протеста. Попитах някои от тях защо са тук: „Борим се против това правителство и против корупцията“;
„Народът е изгубил вяра в политиците, заради хора като тези, които ни управляват в момента“;
„Единственият начин да променим това е като започнем промяната от тук, от площада, от институциите, край нас“, бяха част от отговорите.
Странно е, че в такава ситуация хората си говорят свободно помежду си, сближават се. Някак естествено е да обсъждаш най-чувствителните теми като пари, бъдеще, сигурност с човек, който не познаваш.
Моментът на колективно недоволство
В някакъв момент привидното спокойствие придоби друг характер. Викове като „мафия!“ и „оставка!“ започнаха да доминират. Не звучаха като нападателни крясъци, а като израз на натрупано недоволство и умора. Атмосферата се променяше за секунди. Протестът стана по-енергичен, виковете зачестиха, човешката маса се разделяше и придвижваше в различни посоки. Изведнъж видях как само на метри от мен хората се бутат и една група заобиколи бус на жандармерията. Не разбрах кой започна – дали провокатори, дали уплашени хора, но бусът се разклати. Насочих вниманието си към приятелката ми, чантата, телефона, с който снимам. Оттеглихме се, държейки се за ръце. Толкова бързо ситуацията се промени. Някои стискаха камери, други се подкрепяха, за да не паднат. Полицията реагира: натисна човешката маса напред, усети се като вълна назад. В този момент протестът се превърна в хаос. След това пространството се отвори и напрежението спадна. Хората започнаха пак да разговарят – кой се уплашил, кой как се измъкнал.
Пътят към метрото – страх, но и странна солидарност
Вървяхме бързо. Ръцете ми леко трепереха. Осъзнах нещо, което никога не съм знаела: мирният протест може да стане опасен само за секунди. Но видях и друго. Хора, които не се познават взаимно се пазят, подават си ръка, дърпат те назад, предупреждават те. Видях не просто гняв, видях надежда. Надежда, че не сме сами, а сме много. Разбрах, че не просто броят на протестиращите е важен, а енергията им, желанието им за промяна, готовността да сме тук, да сме чути и да не мълчим.
Защо този разказ има значение
Протестите не са само лозунги и викове – има хора, които идват с въпроси, с тревога, с нужда да разберат. Напомнят, че решенията, които се взимат „на високо“ – бюджет, данъци, осигуровки, имат последствия.
Последствия, които ще носим ние младите хора, които ще живееем с тях. Видях на този протест как в момент на напрежение страхът, хаосът, но и солидарността могат да съществуват заедно.
Защото да си на 20 означава да се бориш за своето бъдеще и твоя глас да бъде чут.
