Автор: Сибила Кръстева
Изложбата „Орнаменти на болката“ на Правдолюб Иванов, която може да се види до 21 април, не започва с образ, а с усещане. Още при влизането в пространството на Топлоцентрала зрителят е поставен в напрежение, което трудно може да бъде назовано. Усещането е смесица от вина, съпричастност и дистанция. Това не е класическа изложба, която предлага естетическо удоволствие. Това е среда, която изисква позиция.
На всяко поколение се пада по една война
Разговорът с художника разкрива, че изложбата му не е резултат от предварително изграден концептуален план, а от постепенно натрупване на емоции, образи, въпроси и морални съмнения. Той започва от личното: „Винаги си изяждам всичко в чинията“ – навик, останал от родители, преживели Втората световна война. На пръв поглед това е малък детайл, но той се оказва симптом за начина, по който травмата се предава между поколенията. В този контекст той споделя: „На всяко поколение се пада по една война“. Дали това е неизбежност или удобна формула, чрез която оправдаваме повторяемостта на насилието?
Дълго време Иванов вярва, че изкуството му стои „извън събитието“, дори че носи хумористичен привкус, наследство от контекст, в който директната политическа позиция често е избягвана. Едва след изложба в Атина разбира, че работите му винаги са били политически, макар и неосъзнато. Тази ретроспекция се оказва ключова: „Орнаменти на болката“ вече не се крие зад ирония или дистанция. Тя е директен отговор на войната в Украйна, конфликт, който художникът следи още от 2014 г., но започва да рисува активно през 2022 г., когато започва пълномащабната инвазия.
„След като го нарисувах, имах чувство, че съм го изтрил от съзнанието си.“ Това признание поставя под въпрос самата функция на изкуството. Дали рисуването е акт на съпричастност или акт на изтласкване? Терапия или бягство? Централният цикъл в изложбата „Тела във война“, възниква именно в тази амбивалентност. Рисунките са бързи и реактивни, лишени от търсена естетика. Те представляват опит да се овладее потокът от изображения, които медиите непрекъснато произвеждат.
Да гледаш, без да бъдеш застрашен
Когато тези картини се появяват в изложбеното пространство, те променят своя статус. Всяка рисунка не трябва да бъде гледана сама по себе си, те функционират като композиция, защото периферното зрение също участва във възприемането – казва Правдолюб Иванов. Подредени в ясна последователност, те напомнят начина, по който възприемаме войната днес, през екрани, на фрагменти, без контекст, но с постоянство. Тук се появява и един от ключовите политически въпроси: какво означава да имаш „мигновен достъп до информация“, без да си реално застрашен?
Тази дистанция поражда морална дилема. „Чувствам се гузно, че изложбата ми харесва, защото виждам болката на хората.“ Може ли страданието да бъде естетизирано? И още по-радикално – може ли изкуството да си присвои чуждата болка? Иванов не дава еднозначен отговор, но ясно заявява, че изложбата е създадена от чувство на безсилие. Изкуството, според него, „не може да промени хода на събитието, но може да предизвика реакция в зрителя, стига той да иска да види“.
Тук отговорността постепенно се прехвърля върху публиката. Какво означава „да искаш да видиш“ в контекста на война, която достига до нас чрез екран? Има ли смисъл в безсмислено погубените животи? Има ли значение от коя страна съм, ако хората умират? Има ли политика, която може да оправдае война? Тези въпроси, които художникът отправя, остават отворени, не като риторични фигури, а като реална липса на отговор.
Границата между образ и съпреживяване
Изложбата функционира чрез отказ от стилова хомогенност. Художникът съзнателно използва различни техники и материали, за да избегне „рамката“. Това се вижда ясно в работи като „Болка за обличане“, където ленена риза с бродерия е поставена в тежка метална конструкция. Проектът започва от фотография на ранен цивилен гражданин, но се развива чрез реалното участие на украински жени, включени в процеса на изработка. Тук изкуството напуска сферата на представянето и навлиза в сферата на съпреживяването.
В „Природен страх“ страхът е конструиран чрез отсъствие. Камерата, закрепена върху каска или тяло, показва природни детайли, докато извън кадър се чуват изстрели. Премахването на езика и разговорите елиминира всякаква конкретика, остава единствено универсалното усещане за заплаха.
Скулптурната „Безкрайна колона“ използва пластмасови детски играчки, за да покаже до каква степен войната може да бъде банализирана. Това е директен коментар към културата на визуално потребление, в която дори насилието може да се превърне в символ, в образ, в нещо почти безобидно.
Особено силен е и жестът във „Фотография – АП (Буча)“. Правдолюб Иванов работи с документален образ от военните престъпления. Чрез фрагментация и уголемяване той не просто показва събитието, а показва начина, по който го възприемаме, като повтарящ се образ, който постепенно губи своята шокова стойност.
„Всъщност аз много дълго време си мислех, че тези рисунки няма да ги покажа на никого“, казва Иванов. Решението идва почти по необходимост, няма как да покаже само ризата. В изложбата участват около 100 рисунки от общо 120, като „най-ужасяващите“ остават извън нея. Това отсъствие също се превръща в жест, граница, която художникът поставя, но която зрителят може единствено да си представи.
Да живееш с постоянния поток от чужда болка
„Орнаменти на болката“ не предлага заключение. Тя задава повече въпроси, отколкото може да отговори. Как се живее с постоянния поток от чужда болка? Как се запазва чувствителността, без тя да се превърне в обсесия? Доколко една тема може да те обсеби до степен, в която започваш да я преживяваш толкова дълбоко, сякаш си там?
Може би именно тук се крие и силата на изложбата. Тя не казва на зрителя какво да чувства. Както формулира самият Правдолюб Иванов: „Всеки трябва да изпита това, което трябва.“ В тази отвореност, в тази липса на окончателен отговор, изложбата се превръща не просто в художествено събитие, а в политически и етичен опит.
