Автор: Стефан Пресиянов
Визитка
Евгени Димитров е сред най-известните български фотографи и основател на агенция „Булфото“, която вече повече от две десетилетия задава стандарти в професионалната фотожурналистика. Роден в Пловдив, той преминава пътя от любителския фотоапарат до създаването на една от най-динамичните и авторитетни фотоагенции у нас. Освен че документира важни обществени събития, Димитров е и страстен пътешественик, участник в културни и образователни инициативи, любител на джаза и активен застъпник за развитието на фотографската професия. За него снимането е не просто работа, а призвание – начин да запази живи историите на хората и времето, в което живеем.
Как започна вашата кариера във фотографията? Помните ли първия си професионален кадър?
Първо да отделим понятията професионалист и любител. За мен професионалист е човек, който взима пари за снимките си. Оттам нататък колко е добър е съвсем друг въпрос. Аз бях от това щастливо поколение, което всъщност започна да работи и се хвърли в много големия водовъртеж на медиите, които тогава възникваха – 90-те години и ние още от първи курс във Факултета по журналистика на Софийския университет работихме на почти пълно работно време в медии, д
аже сме имали случаи, тъй като наши преподаватели бяха много често и издатели на първите медии частни в България имал съм случаи да ме изгонят от лекция по графичен дизайн, защото не съм на оперативка във вестника. Първите професионални кадри, естествено, бяха скучни-като за новобранец, но мога да разкажа за някои от първите си удари като фоторепортер, които също ми дадоха самочувстие и така усещане, че вече нещо правя успешно. Едното нещо беше на 21-годишна възраст успях да влезна в подземията на мавзолея, малко след като…така… влажният труп на Георги Димитров беше заровен все пак там където му е мястото в гробищата, а не да плашат пионерчета с него и направих едни от първите репортажи, които бяха от тези подземия с него със снимки и разказ за това как се е третирала, те го наричат мумия неоснователно, тъй като трупа са го поддържали влажен, даже имах възможността да се мушна в асансьора, който пускаше и вдигаше трупа на министър-председателя горе в един стъклен саркофаг и го е
смъквал за употреба долу, та с това така успях да впечатля доста тогавашните издатели на вестник „1000 дни“. По-късно стартирах във вестник „Континент“ вече малко по-постоянна работа, където попаднах на невероятния Шавар Шартин, който е един разкошен ментор на много от успешните български фоторепортери от края на миналия век и началото на този. Успях да хвана и аз това щастие да работя с него, което ми даде страшно много като отношение към професията и към хората по принцип и оттам нататък вече имаше доста интересни неща от типа на собствено открита тема, което тогава си беше голямо предимство, то и сега е голямо предимство, въпреки че медиите са в значително по-лоша позиция в момента. Тогава например пърми успях да донеса фоторепортаж за космическия кораб на Георги Иванов кацнал на втора плоча на един строеж в Ловеч и разбит съответно и някакви хлапетии се замеряха с платки на строежа и да заснема цялата сага по извличането му до склада на МВР пък после обратно до… не можеха да си го вземат обратно. За щастие капсулата в момента вече е в музея на авиацията, доста добре реставрирана, всички могат да я видят и куп та
кива неща, които продължават така на приливи и отливи до днес. Все пак най-запомнящата се моя снимка до момента всъщност композиционно-технически не е нищо особено, но тя показва Илия Павлов, който почти води за ръчичка младия Делян Пеевски по едни къси гащи край морето. Това беше преди една пресконференция, то беше официално обществено събитие цялото нещо. Тогава аз се се сетих просто да вдигна малко по-рано фотоапарата.
Изхвърленият на строеж в Ловеч спускаем апарат беше открит от младия
тогава фоторепортер Евгени Димитров и след публикация във вестник
Континент се озова в склад на МВР. В следващия век капсулата вече е в авиационния музей в Крумово
Каква според Вас е мисията на фоторепортера в съвременния свят?
Мисията на фоторепортера в съвременния свят започва да бъде все по-важна, защото фоторепортерът може да каже „Да ето това се е случило“. С пороя от генерирани изображения и с различни фейкове, всъщност фоторепортерът със собствената си личност, че е бил там може да потвърди, че снимката е автентична във връзка с което е изключително важно всяка една снимка, която излиза по медиите да бъде подписана с името на автора ѝ, за да има по-голяма степен на сигурност за нейната автентичност. Навремето се считаше, пак нали аз вече човек живял на границата на два века говоря миналия век и тоя век миналия век се считаше, че фоторепортерът трябва да разтърси заспалите бюргери от обществото с някакви ужасно стряскащи картинки, които да ги накарат да се замислят за съдбините на човечеството и да станат много съзнателни. Тази концепция малко не проработи, защото се оказва, че все пак човешкото възприятие има един праг на стрес отвъд който или се изключва или започва да развива мазоли на нервната система и да не се впечатлява от тия неща. Така че аз по-скоро бих насочил в момента функцията на фоторепортера към това да е пазител на истината, даже и да е малко скучна тя. Но да връща разума на хората и да показва нещата каквито са в реалния живот, а не във виртуалния.
Как балансирате между нуждата от атрактивен кадър и етичните граници на журналистиката или ако пред Вас има паднал човек каква ще бъде първата Ви реакция – да му помогнете или да снимате това?
Това е един от вечните въпроси за журналистите. Тези граници са винаги и променливи в зависимост от общественото разбиране. Няма някаква твърда предначертаност. В нашата гилдия все пак тенденцията е да не прекаляване, пак във връзка с предишния въпрос, да не прекаляваме с шока и стреса, защото реално се оказа, че те не работят и не помагат. Естествено, че човешкото око е така насочено и човешкото внимание, че се възбужда много повече от някакви драми и стряскащи неща, но според мене фоторепортерът трябва да се научи да минава отвъд външната обвивка на историята, отвъд…така… видимите белези за нещо, което може да направи асоциация и да се опита да навлезе в нейната същност, показвайки естествено визуални показания за нея. Именно затова трябва да разбираш какво снимаш и накъде да насочиш своето внимание. Всъщност 90-те години беше адски модерно да показваме пресни трупове по убийствата, те тогава се стреляха под път и над път мутрите и даже си ги сравнявахме така на първите дигитални фотоапарати на дисплейчетата нали „я виж моят труп по-хубав от твоя“. Това за щастие вече отминава, включително има различни обучения по етика, които нямат за цел чак толкова много буквално да ни научат, но да ни научат да си задаваме въпросите, например Асоциацията на европейските журналисти бяха направили едно много хубаво обучение, включително и учебник за това как се снимат деца и как се снимат деца в риск, определени групи деца и то е много полезно наистина. Всъщност обаче, не бива да се отива естествено и в другата крайност, тук визирам GDPR–a, тъй като много лесно с нея се злоупотребява. На обществено важни събития всеки един се провиква към тебе и казва „Ти нямаш право да ме снимаш без разрешение“. Има едно нещо, което се нарича обществен интерес и обществения интерес е всъщност част от журналистическата етика. Не бива да пренебрегваш обществения интерес когато навлизаш на някой повече във визуалното пространство. Особено когато то е обществено. В това отношение ние имаме, така, няколко доста успешни постижения с асоциацията на професионалните фотографи, в чийто управителен съвет съм аз. Преди време успяхме, така, с много дискусии с много институции, така и в комисията по култура в парламента да доведем до промени в тогава пренаписващият се закон за защита на личните данни, в която да не се връзват толкова много ръцете на фоторепортерите в тяхната работа, което вярвам, че го направихме за добро.
Има ли момент или кадър, който завинаги да е останал в съзнанието Ви и може би такъв, който считате, че Ви е дошъл „отгоре“?
Ами ако има такъв момент или кадър то означава, че аз съм свършен като фоторепортер. Съзнанието ми винаги трябва да е отворено за следващия момент или кадър, който идва. Освен това ако си държим готови кадри в съзнанието ние вече започваме да снимаме шаблонно, оставаме малко така, нагаждаме си нещата спрямо един определен модел, което донякъде не е лошо, тъй като все пак собствения стил те отличава от останалите, но те прави повтаряем и, така, предсказуем.
Как се промениха фотожурналистиката и медиите от началото на Вашата кариера досега? Има ли мода във фоторепортерството?
Мода има и тя се променя всеки път. Това, което генерално се промени, е че много се засили бързината на достигане на кадъра до крайния му потребител – читателя или зрителя, реципиента казано така най общо в научен стил. Преди ние снимахме на филм, пък проявявахме, пък си гледахме кадрите, пък ги изрязвахме, пък ги предлагахме на редактор, пък редакторът ги гледаше и той. Накрая се избираше най-хубавият кадър, който се слагаше там на първа, втора, трета или така нататък страница. А сега в момента, в момента, в който започне събитието, ти трябва на 5-та минута, независимо от това дали си снимал нещо качествено или не да си го свалил, да си го изпратил и на шестата-седмата минута то трябва вече да е стигнало до, нали в нашия случай, сайта на агенцията и оттам сайтовете на абонатите на агенцията, до крайния потребител и ако ние закъснеем с това нещо ще гледат снимките на някой друг. Даже и да подадем по-късно по-качествени снимки, бързината на действие и на реакция вече е убила кадъра. Той може да е гениален, да ни остане за бъдещето и всичко останало, но да не получи това „виждане“ и това влияние, което би имал в, така, бавен и осъзнат процес. Та това е, това е генерално в техническо отношение промяната от преди към сега. В творческо отношение винаги има композиционни моди, които в един момент, всички започват да имитират. Имаше в началото, към 2005,6, 7-ма година Ройтерс бяха въвели едни такива снимки, които бяха винаги леко на диагонал, наклонен хоризонт, пък сюжетно важната част и главата на говорещия някъде в единия ъгъл изсипана. После, съответно тая мода мина, мина, отмина. По-преди това 90-те години Асошиейтед прес всички обичаха да снимат с някакви такива много широкоъгълни fish eye обективи отвътре, в които една така много разпиляна перспектива става, нали пробваме, пробваме и естествено, че, тъй като десетата заповед на един от нашите лектори на курсистите Любомир Бенковски-Бенджи гласи „Не се срамувай да откраднеш гледната точка на колегата“ (смее се) един като тръгне да направи такова нещо и всички тръгват да я правят тая работа. Сега в момента има така малко мода да се размазват с движението снимката, за да става малко по-артистична. Естествено това е с идеята, че човек трябва да гледа и интересни снимки, а не само да получава информация. Това, с което се борим силно във фотожурналистиката са класическите фейкове. Вече много често се стига до това, че в социалните мрежи огромно разпространение получават снимки, които са от абсолютно различни събития, включително и в България се беше случило това нещо. „Възраждане“ бяха пускали снимки от протести и митинги на техни политически противници приписвайки ги за свои и това нещо, предполагам, че ще продължава. То в световен мащаб ще продължава, така че това е една от заплахите, с които фотожурналистиката се бори, а другата, естествено в чисто икономически план, че социалните мрежи и, така, големите интернет платформи на практика убиват икономическата независимост на медиите. На пръв поглед изглежда, че те дават по-голяма гледаемост, нали по-лесно намиране, всичко останало, но всъщност са… те правят един зверски канибализъм на рекламния пазар, който всъщност издържа медиите. В момента нито една медия няма възможност да се издържа нормално от нормална реклама, която публикува на собствения си сайт, тъй като винаги рекламата във фейсбук и рекламата в гугъл е за жълти стотинки, многократно по-евтина от това нещо, което би получила медията или би дала като цена медията и не стига дето всичко това се случва и всъщност това директно задушава медиите в тяхната медийна независимост имаме и това, че медиите трябва да си плащат, за да присъстват там, в тези търсачки вече. И това индиректно стига и до нас, фоторепортерите като сваля в пъти надолу заплащането за труда, което ние получаваме и, съответно, ни лишава от възможността да работим по-качествено по някакви теми и по-продължително и да сме технически по-добре оборудвани и логистично и всичко останало, тъй като тия пари няма откъде да дойдат и, в крайна сметка, понякога разчитаме на това нещо просто да си вдигнем телефона и да щракнем с него, защото нали…работата е така.
Как гледате на навлизането на AI и смартфоните във фотографията?
За навлизането на искуствения интелект вече казах, по начина, по който се използва той е убиец на, поне по начина покойто се използва, убиец на фотографията и на фотожурналистиката пак в две посоки. От едната посока, че създава количество фалшиви изображения и втората е, че изкуствения интелект за обучението си се възползва напълно безплатно от работата на живи хора-фотографи, след което взима пари за продукта си, при фотографите не идва нищо. Но изкуствения интелект, естествено, може да бъде използван и за много добро. Примерно, в базите данни да се търсят физиономии, да се откриват описани хора, това са важни и добри неща, които ако се използват по правилния начин биха помогнали страшно много и за работа включително в стари архиви да откриват физиономии на хора преди да станат известни и могат да се намерят много интересни връзки. Така че там изкуственият интелект е ок, а за снимането със смартфоните-аз му се радвам страшно много. Аз самият страшно много употребявам смартфони за фото и за видео, включително така много сериозни и важни снимки си ги правя с телефона. Той ти дава 2 огромни предимства. При нас фоторепортерите още от филмово време съществува сентенцията, че най-добрият фотоапарат не е най-скъпият фотоапарат, а е този, който ти е в джоба и в чантата, когато ти трябва. Така че телефонът, в това отношение, 100% отговаря стига да му е заредена батерията и да не е надраскана лещата (смее се) отговаря на това изискване за най-добър фотоапарат и, естествено, за мене като собственик на агенция това повишава бройката на хората, които биха могли да ми изпратят снимка. Така че-за смартфоните.
Има ли бъдеще за професионалния фоторепортаж в ерата на Тик-Ток и Инстаграм?
Това е въпрос, какво беше, за 10 милиона както се казва и за повече (смее се). Не бих могъл да отговоря на тоя въпрос, тъй като Тик-Ток-а и Инстаграм-а са нещо силно затъпяващо зрителя и по-скоро до толкова доколкото те убиват работата на фоторепортера е, че превръщат потребителя на неговите снимки в кучето на Павлов, което реагира само на сини и червени лампички и няма възможността да осъзнае, просто убиват мозъчните клетки на потребителя. Сега кой ще излезе победител от тая работа – дали пък Тик-Ток и Инстаграм в един момент няма да им умре сегашната формула по естествен път – бъдещето ще покаже. Това е въпрос на футуролозите да го предвиждат (смее се).
Има ли натиск или контрол от страна на медии или политици върху фотожурналистиката в България?
Чак толкова голям натиск няма от гледна точка на това, че след фотожурналиста до окото на потребителя има една верига от хора, които да бъдат натискани, така че ние сме там по-скоро последна дупка на кавала и ако нещо трябва да бъде спряно, то може да бъде спряно много лесно, тъй като реално самите медии пак по икономически причини, освен по други, за които говорехме преди това не могат да зависят толкова много от своите читатели, а те зависят по-скоро от своите спонсори. Оттам нататък просто му казват „Ами това не излиза“. Естествено имало е неприятни случаи при които колеги са бити или арестувани включително. Веско Боришев, един брилянтен фоторепортер и, така, гигантски пънкар по душа е любим „клиент“ на полицията, българската. Преди време Емо Иванов беше пребит от едни „качулки“ на входа на Съдебната палата задето снимал нещо дето не е трябвало да снима, но по-скоро тези случаи са изключение, т.е. нас ни в кавички модерират, спирайки някъде след нас по веригата това, което се произвежда.
Как избирате какво да покривате? Като собственик на единствената в България частна фотоагенция, как решавате какво да снимате за деня? Има ли теми, които по подразбиране са избрани и други, които варират и как ги избирате?
Тъй като точно фотоагенцията ми е частна, а не обществена, ние в голяма степен зависим до голяма степен от това, което желаят да си купят нашите абонати-българските медии. Това, което степенуваме като интерес на абонатите е парламент, министерски съвет, футбол, катастрофи и, евентуално, някакви големи протести. Някъде в дъното стои културата (смее се) и обществените теми. Обществените теми са интересни дотолкова доколкото представляват някакъв сеир или нещо много стряскащо от типа на пантерата в Шумен, която така и никой не я видя, но запълни доста ефирно време и, нали, терабайти информация в интернет. Ние се стремим да поддържаме все пак един микс от всякакви разнообразни теми. Балансира се между предварително програмираните събития, за които знаем, че ще се случат, които са футболните мачове, заседания на парламента, големи официални събития и други такива неща, за които, нали, пресслужбите с които работим надлежно ни уведомяват предварително и внезапните събития например като вчерашния пожар в Малашевци, при който изгоря целия битак и в 3 часа през нощта, когато този с Форд мустанга се самопреби пред румънското посолство и там просто гледаме да реагираме много бързо. Между другото на случая с Форд мустанга на нашия фоторепортер Светльо Стоянов са му размахвали пистолет насреща, за да не снима. Той понеже е корав и бяга бързо снимал и бягал.
А кой е кадърът, с който се гордеете или най-добрия ви кадър?
Следващият, бъдещият. Нямам такъв.
А какво ви вдъхновява в ежедневието?
Ами в ежедневието ме вдъхновява почти всичко. Освен това, по душа, аз съм фотолюбител т.е. аз винаги снимам за удоволствие т.е. аз снимам приятелите си, снимам музика, джаз, пейзажи, красоти, история, археология. Сега тук снимам едни буболечки с едни приятели от природонаучния музей. Общо взето всичко, което мърда ме вдъхновява.
Ако можехте да дадете един съвет на млад фоторепортер в България днес какъв би бил той, какво е важно за развиване на професионализма?
Ами те всъщност са много прости неща. За развиване точно на професионализма от една страна-дисциплина и отговорност т.е. каквото го обещае да го направи. Ако каже, че ще отиде на събитието да отиде, да стои докрая и да си изпрати снимките навреме. Това нещо безкрайно много се цени в цялата производствена медийна верига. Никой не обича фоторепортери, които казват „Да, да, аз ще ида“ след което не отиват или закъсняват или пък си тръгват след като са направили няколко първоначални кадъра на събитието. Сега талантът човек или го има или го няма. Доколкото го има той трябва да си го поддържа и развива напред и също така да не спира да снима за удоволствие. Имаше един период, в който част от нашите колеги и аз включително бяхме спряли като вървим по улиците да се оглеждаме да гледаме какво има и да вдигаме фотоапарата. Тогава дойде при нас на работа един колега, той десетина години работи за нас Георги Палейков, много добър фоторепортер, който дойде от съвсем друга професия, той е икономист и той с неговия, така , хъс да се оглежда и да намира куриоза и интересното нещо на всяка крачка навънка по улиците по някакъв начин ни предизвика и нахъса и ние да почнем да го правим това нещо.
