Автор: Йоанна Попова
Снимки: архив на “Театър на Армията”, “НАТФИЗ”, “Народен Театър Иван Вазов”
Софийската театрална сцена отново вдига завесата. Есента на 2026 г. идва с поредица от премиери, които още отсега привличат внимание – от мащабните „Вакханки“ на Явор Гърдев в Народния театър до сценичната адаптация на романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, чиято премиера е насрочена за 6 и 7 октомври. Сред заглавията, които за първи път ще срещнат софийската публика, е и „Inter Alia“ на Сузи Милър – новата пиеса на авторката на „Prima Facie“, с Радина Кърджилова в главната роля и режисура на Крис Шарков. Премиерата мина на 28 септември в Театър ARTVENT, а спектакълът постави въпроси за съгласието, семейството, кариерата и отношенията между мъжете и жените.
Театралният сезон започва с още един важен повод за Университетския театър на НБУ. През целия октомври екипът на театъра събира таланта на своите алумни, които се завръщат на сцената вече като артисти, режисьори и създатели на собствени проекти. Програмата включва спектакли, лекции, прожекции, презентации и авторски проекти, а всички събития са с вход свободен.
Преди началото на театралния сезон 2026/2027 ми се иска да се върна към изминалия и да споделя впечатленията си от постановките, които успях да гледам. Всичко започна през април. Без да го планирам като истински „маратон“, до края на сезона се оказах с над десет гледани спектакъла в три различни софийски театъра. Видях както студентски постановки, така и спектакли на големи сцени, срещнах се с млади актьори и с утвърдени имена и, най-важното, имах доста различни поводи да се замислям, да се смея и понякога просто да остана без думи.
Началото започна с НАТФИЗ
Театралното ми пътешествие започна в Театъра на НАТФИЗ по покана на мой приятел, актьор в класа на проф. Атанас Атанасов. Така се озовах на сцена 47 в публиката на „Казимир и Каролине“.
Пиесата на австрийския драматург Йодьон фон Хорват ни отвежда на Октоберфест в Мюнхен – място на празненства и масови забавления, което контрастира с вътрешната празнота и самотата на героите. Любовта, кризата в човешките отношения, социалните промени и загубата на идентичност са само част от темите, които спектакълът поставя.
След това имах възможност да видя и „Сватба“ – вокалната вечер на същия клас.
Най-силно впечатление от НАТФИЗ обаче ми направи премиерата на „Декамерон – Любов и смърт по Бокачо“, режисирана от Анастасия Събева. Спектакълът поставя въпроси за смисъла в разрухата и саморазрухата, за бунта на всяко ново изгубено поколение и за онова странно желание понякога нарочно да се изгубим, за да можем отново да се намерим. Ренесансовите идеи на Джовани Бокачо намират изненадващо актуален отзвук в днешния свят на отчуждение – свят, в който Човекът сякаш е загубил Човека.
Макар че силно препоръчвам и двете постановки, за мен „Декамерон“ беше по-зрелищното преживяване. Може би заради голямата сцена, впечатляващата сценография и декорите, но в един момент напълно забравих, че се намирам в учебен театър и гледам студенти. И точно това беше едно от най-хубавите ми открития през този сезон – сред тези млади хора има актьори с огромен потенциал, които тепърва ще гледаме.
Срещи с още млади таланти
Продължих театралната си разходка с класа на проф. Здравко Митков и постановките „Летище“, „Очарователната обущарка“ и „Синята стая“.
„Летище“ е спектакъл за срещите, сбогуванията и пропуснатите възможности. Няколко на пръв поглед случайни пътници се оказват заедно в онзи особен момент между „преди“ и „след“, когато човек понякога намира смелост да каже неизказаното, да прости или да избере нова посока. Хареса ми начинът, по който спектакълът използва сценичното пространство. Отново голяма сцена, впечатляваща сценография и въртящ се подиум, който допълва усещането за движение и промяна. Особено силно впечатление правят Симона Калоянова и Ивея Симеонова. Ивея успях да видя и в ролята на обущарката в „Очарователната обущарка“.
А „Синята стая“ със сигурност е едно от представленията, които силно препоръчвам – макар че определено не е спектакъл за всеки и не е подходящ за лица под 16 години. Пиесата на Дейвид Хеър проследява различни срещи между хора, които носят различни професии и социални маски – проститутка, студент, актриса, политик, таксиметров шофьор и други. Но зад всички тези образи стои един и същ копнеж: да бъдеш видян, разпознат и докоснат. И може би именно това прави спектакъла толкова актуален – говори за близостта в свят, в който тя може да бъде мигновена, но самотата да остане постоянна.
„Българска армия“ – от класиката до черния хумор
Още от ученическите ми години, когато гледах „Сън в лятна нощ“ по Шекспир любимият ми софийски театър остана „Българска армия“. Този сезон се върнах в него за „Секс, наркотици и рокендрол“ – спектакъл, който продължава да се играе повече от 30 години с едни и същи актьори в същия състав. В ролите са Ивайло Христов, Дони и Коцето-Калки. И въпреки че постановката е на сцената от 1992 г., залата беше пълна. Спектакълът на американския драматург Ерик Богосян е поредица от хумористични, провокативни и понякога доста болезнени монолози за абсурдите на съвременното общество. Темите са сериозни – зависимости, СПИН, морална криза – но са поднесени с черен хумор, ирония и рок музика на живо.
Две постановки за разтоварване
В „Армията“ гледах и „Фейк“ и „Черна комедия“ – две представления, които бих препоръчала, когато човек има нужда да се посмее, но не иска да излезе от театъра без нищо, за което да се размисли. Макар да са много различни като време и сценичен език, двете постановки всъщност задават сходен въпрос: какво се случва, когато границата между истината и привидното започне да се размива?
Във „Фейк“ героите изграждат образа си публично. В „Черна комедия“ пък една авария оставя персонажите физически на тъмно и именно това превръща скритото в двигател на комедията. И в двата случая смехът се оказва начин да погледнем зад фасадата – там, където ролите, които играем пред останалите, започват да се сблъскват с това, което всъщност сме.
„Племе“ – едно от големите ми открития
Сред постановките, които гледах, особено приятно ме изненада „Племе“ на Зафир Раджаб, носител на „Икар“ за режисура през 2025 г. Историята е за Били – единствения глух член на своето семейство. Макар всички да са изградили живота си около него, той постепенно остава невидим. Не просто защото не чува, а защото хората около него сякаш забравят, че и той има свои чувства, желания и нужда да бъде разбран.
Много ми беше интересна и сценографията – къща на два етажа, в която актьорите постоянно се движат между различните пространства. Ако решите да гледате спектакъла, бих препоръчала да сте по-назад в салона или, още по-добре, на първи балкон в ложата.
Но най-силно ме впечатлиха младите актьори. Симеон Дамянов е в ролята на Били, а неговите брат и сестра са изиграни от Ели Колева и Ясен Атанасов. Спокойно мога да кажа, че Ели и Ясен са сред любимите ми актьори от новото поколение. За първи път ги гледах заедно на сцена в „Хамлет“ през 2025 г. и още тогава ми направиха силно впечатление. Има нещо много специално в начина, по който двамата си партнират на сцената – онази симбиоза, която не може да бъде постигната само с техника.И именно заради тях не пропуснах и „Балдахинът“.
„Балдахинът“ – петдесет години заедно
Режисирана от Стефан Спасов, романтичната комедия проследява живота на един мъж и една жена – от първата им брачна нощ, през първата рожба и първата изневяра, до зрялата им възраст. Пред очите ни минават 50 години съвместен живот – с върхове, падения, разочарования и онова постоянно „минирано поле“, наречено семейство. Това не е история за необикновена любов. И точно в това е нейният чар. Това е история, в която можем да се огледаме и да разпознаем себе си или хората около нас, макар действието да е ясно потопено във времето на нашите баби и прабаби.
За мен спектакълът имаше и още един специален момент – първата изява извън НАТФИЗ на младия Георги Фирков, също от класа на проф. Атанасов. Признавам си, че леко съжалих, че не успях да видя Ясен Атанасов в комедийна роля. Георги Фирков беше страхотен. Едва трети курс, той по нищо не отстъпи на вече завършилите професионалисти. Ако не знаех за промяната в състава, вероятно дори нямаше да заподозра, че не е бил част от постановката от самото начало.
Детската мечта да вляза в Народния театър
Две представления посетих и в Народния театър „Иван Вазов“. И това имаше особен сантимент за мен. Спомням си как като дете, когато минавахме покрай театъра с родителите ми, винаги ги молех да ме заведат. Те ми казваха, че това е театър за възрастни и първо трябва да порасна. Е, около двадесет години по-късно най-накрая бях там. Сградата е невероятно красива не само отвън, но и отвътре. Салонът е величествен, а усещането да седиш там и да гледаш спектакъл е трудно да се опише. Гледах две класики – „Калигула“ и „Венецианският търговец“.
„Калигула“ – когато те побиват тръпки
Ако трябва да избера кое от двете ми е оставило по-силно впечатление, това е „Калигула“. Пиесата е по текст на един от любимите ми автори – Албер Камю – и представя образа на Калигула като противоречив, жесток и ексцентричен владетел. Режисьор на спектакъла е Диана Добрева, която казва: „Умората от идеологиите ражда тирания, а нуждата на тиранията от идеология я разрушава.“ Но ако трябва да опиша спектакъла с едно нещо, за мен това е играта на Деян Донков. Потресаваща. Толкова убедително влиза в ролята на Калигула, че на моменти наистина те побиват тръпки. Има нещо много истинско в това изпълнение.
„Венецианският търговец“ – класика, която продължава да задава въпроси
„Венецианският търговец“ е от онези пиеси, които сякаш отказват да бъдат обяснени само с едно изречение. В историята на Народния театър има четири постановки по пиесата – през 1906, 1911, 1938 и 1992 г. Новият превод за спектакъла на Явор Гърдев е дело на проф. Александър Шурбанов. В основата на интерпретацията стои интересът към конфликтите, породени от културни, етнически и идеологически различия – тема, която звучи достатъчно съвременно, въпреки че говорим за Шекспир. И точно това е впечатляващото в среща с двете класики на Народния театър – усещането, че текстове, писани преди векове, все още могат да ни говорят за проблеми, които разпознаваме и днес.
Какво остава след театралните маратони?
Различни сцени, различни поколения актьори и режисьори, класически и съвременни текстове. Срещи с много различни лица на сценичното изкуство. Любов и човешка близост. Самота и невъзможност да бъдем разбрани. Социален натиск, криза на идентичността, желание за бягство, нужда от близост. Харесват ми опитите класическите текстове да бъдат погледнати през очите на хора от XXI век. Но може би най-интересното за мен беше срещата с младите актьори.
Сега, когато новият сезон е на прага, осъзнавам колко различни светове успях да посетя само за няколко месеца. От камерните студентски сцени на НАТФИЗ до величествения салон на Народния театър. От смеха в „Черна комедия“ до тежките въпроси в „Калигула“. От първите големи роли на млади актьори до спектакли, които са на сцена от десетилетия.
И може би точно това е причината да обичам театъра и да пиша този текст. Не винаги ще излизате от театъра с готови отговори. Понякога ще напускате салона само с въпрос. Но именно това е силата на театралното изкуство, което ще ви кара да се връщате отново. Честит нов сезон и не пропускайте да видите поне част от представленията, които театрите предлагат.
