Авторка: Юлия Стефанова
Кристиан Таков е юрист и преподавател по право в Софийския и Великотърновския университет. Въпреки че специализира в областта на правото, е далеч от просто университетски преподавател – с непримиримостта си към неправдата и дълбокото си чувство за справедливост той се превръща в строител на България, но не на магистралите и сградите, формиращи обвивката на страната, а на онази България, която се гради в душата на човека.
С невежеството ми по темата за фигурата на Таков се пребори филмът “Моралът е доброто” на режисьора Веселин Диманов – първият български документален филм, излъчван в масови киносалони, а днес достъпен и в платформата HBO Max. Въпреки че подходих с нулеви очаквания, в края на филма насълзените ми очи издадоха бурята от емоции, която “явлението Таков” бе породило у мен. Вдъхновен от живота и дейността на общественика, филмът надхвърля своеобразната автобиография, като включва лични разкази на семейството, близките, колегите и студентите на Таков – хора, докосвани от мъдростта на юриста.
На фона на бурните политически събития в България от последните десетилетия – избирането на Делян Пеевски за председател на ДАНС през 2013 г., управлението на кабинета на Пламен Орешарски, последвалите масови протести, окупацията на Ректората на Софийския университет и нарастващото обществено напрежение, Кристиан Таков остава запалена свещ в тъмнината. Бидейки будителят на народа, успява по спокоен начин да говори за изключително неспокойните събития и начертава пътя към “светването на лампата” – онази светлина, която прогонва вампирите, страхуващи се от истината.

Днес, повече от 10 години по-късно, отново сме свидетели на повтарящата се история, в центъра на която стои матрицата – безкрайният кръговрат на редуване на зло, беди и гражданско недоволство. Сякаш твърде много говорим за хора, които трудно се поместват в понятието “личност”. Липсва ни именно онова обединяващо звено, което истинските личности като Кристиан Таков въплъщават – силата да съединят разкъсаната нишка на обществото и да бъдат крайъгълен камък в изграждането на един по-справедлив и хармоничен свят.
Думите на доцента: “Когато властта е самоцел, послушанието е основна добродетел, уменията не могат да бъдат ценност – те са опасни, зависимостите са добре дошли”, звучат като мрачно ехо от антиутопията 1984 на Джордж Оруел, където “Две плюс две е равно на пет”, “Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила” и „Партията се стреми към власт изключително заради самата власт“. Тези констатации рисуват картината не само на фиктивна Океания, но и на съвременна България, в която корумпираните демагози диктуват дневния ред, а неправдите се превръщат в норма. Заветът на Таков “Не размахвайте юмрук, подайте ръка!” поставя болезнения, но необходим въпрос: има ли смисъл от победа, ако след нея трябва да живеем в държава, изградена върху омраза? В моменти на отчаяние обществото се нуждае не от враждебност и гняв, а от сплотеност – от общност, в която всеки може смело да изрази себе си без страх от насилие.
Злото не може да бъде изкоренено, но може да бъде постоянно ограничавано. Това е безценният дар, който ни оставя феноменът “Таков”. Юристът се превръща в морален коректив за обществото, изгубено в лабиринта на покварата, и в компас, който насочва сърцата ни към изтока – там, където слънцето, макар скрито зад буреносни облаци, чака своето изгряване.






