Автор: Борислав Вълов
Снимки: личен архив
Визитка: Проф. Людмил Христов e директор на Радио-телевизионния център на Нов български университет. Доцент по филмово и телевизионно операторство от 1999 г. и професор от 2007 г. Преподава в НБУ от 1991 г., а през 1993 г. основава департамент „Кино, видео“, който през 1994 г. се преименува на ДЕПАРТАМЕНТ “КИНО, РЕКЛАМА И ШОУБИЗНЕС”. Редица негови филми са носители на български и международни награди.
– Проф. Христов, честит празник! Можем ли в днешния ни разговор да използвам нарицателното „кинаджия“, като дума обединяваща хората, работещи в киното?
Здравей! И да, разбира се, аз се чувствам кинаджия от дете
– Вие сте в киноиндустрията повече от 40 години. Какво е мястото на Деня на българското кино в календара на творците у нас?
Мисля, че всеки празник е повод за радост. Тази дата напомня на днешните кинаджии, а и на тези, които обичат да гледат кино, че това изкуство не започва от днес. Съпътства ни от доста години. Поколения наред качествени творци са участвали в създаването на българското кино, в различни периоди от нашата история. Този ден е повод за празнуване, но и за равносметка.
– Цялата Ви професионална и академична кариера е тясно свързана с българско кино и телевизия. Имали сте участие в десетки български продукции. От първия български филм „Българан е галант“ досега, кои са най-важните стъпки, които сме направили?
Като кинаджия в почти всички проявления, от осветител, през ръководител „Художествено осветление“, асистент на фокуса, асистент на материала, оператор и т.н., съм работил в повече от 50-60 игрални продукции. И като че ли най-важна стъпка в професията е приемствеността. Поколенията преди нас са създали много качествена продукция. Продукция, която е мост между поколения и епохи. Тези 100 години, пък и повече, са един период, в който има добри образци. Разбира се, има и недобри, но това е естествен
процес, изкуство.
– Кое е най-сериозното предизвикателство пред родното ни кино, според Вас?
Тежък отговор на добър въпрос. Голямото предизвикателство пред нашето кино е да стане такова, че да печели големи награди от трите или петте най-големи фестивала в света. За огромно мое съжаление, пък и на моите колеги, наш филм няма Оскар, няма Златна мечка, няма Златен лъв. Но от Венеция, Кан, Берлин нямаме голяма награда. Както имат близките до нас Македония, Сърбия, Унгария, Чехия, Полша. Имаме качествени продукции, но очевидно нещо не ни достига. Какво е то, е предмет на доста дълъг разговор. Надеждата ми е в поколенията кинаджии, които възпитаваме в Нов български университет.
Във всичките випуски, вече повече от 25 години от създаването на програмата през далечната 1992 г., има изградени млади и вече не толкова млади качествени режисьори, оператори, сценаристи. Надявам се някой ден те да донесат на България тези награди и тази кинослава, за която мечтаем всички.
– С какви стъпки се движи българското кино по световната киноалея? Знаем, че темата е все по-актуална през последните години.
Смятам, че в момента има подем. Примерите, номинациите от последно време повдигнаха престижа на нашето кино. Заговори се за него. Надявам се това да продължи и вярвам че процесите, които пречат това да се случи, ако не изчезнат, поне ще залинеят. Имам предвид някои недобри, порочни практики, които понякога повече създават проблеми, отколкото да подпомагат избора на най-доброто. Трябва да съумеем да разказваме истории, които вълнуват не само нас, а и хората по света. Да не се взираме в пъпа си, а да надскочим ниския си хоризонт и да се съпоставим с европейското и световното кино.
В процеса на разговора си давам сметка за нещо, което е световна практика. В Холивуд, Боливуд, във френското, английското, латино-американското кино положението е същото. И там има „сив поток“ – лоши, некачествени продукции. Обикновено се смята, че между 5 и 10% от едно филмово производство, са висококачествените филми. Споделям мнението, че качествените филми са и комерсиални. И около 3 до 5% са шедьоври. И сега да си дадем сметка, че когато правим 5 или 10 филма годишно, то колко от тях могат да са добри и колко ще са шедьоврите?
Така че подкрепям идеята да се финансират по-голям брой филмови продукции, дори на случаен принцип. Защото когато се правят 50 филма, шансът 5 от тях да станат много добри или отлични, е голям. Когато се правят 5 филма, шансът е нисък. Навръх празника не ми се навлиза в темата с битката за пари, която ожесточава гилдията. Не ми се навлиза и в темата за добрите режисьори, които работят по един филм по 5 или 10 години. Това е абсурд. През останалото време те се деквалифицират. Но днес на празника трябва да си спомним добрите моменти, а те са много в нашето кино. Аз имам сантимент и носталгия към времето, когато съм работил активно в сферата на филмовото производство. Средно съм влизал в 3 или 4 филма на година, което за мен е било изключително щастлив период от кариерата ми.
– Разкажете една интересна история от Вашата работа, сигурно е имало много такива случки?
Изключително много забавни истории има. Но има инякои, които не са и за разказване. Но мога да разкажа за един много популярен филм „Дами канят“ на режисьора Иван Андонов. Вероятно го помните. Там имаше снимки около един басейн. Стефан Данаилов играе автомобилен инструктор и бягайки от девойки на възраст между 18 и 50, които го гонят и преследват, той скача във въпросния басейн. По сценарий само Цветана Манева трябваше да скочи във водата. Иван Андонов като опитен режисьор не спря камерата. Скочиха всичките актриси, една по една, тъй като никоя не искаше да остане по-назад. Дори Йорданка Кузманова скочи, а се оказа, че не може да плува…
– Десетки студенти започват пътя си в НБУ и се превръщат в кинохора. Вие най-добре знаете колко отговорно е това. Имате и впечатления. Бих Ви попитал – има ли таланти сред новите поколения и как се разпалва киноискрата в тях?
Имам страхотни студенти, а сега, в последните курсове, има блестящи хора. За мен е удоволствие да продължавам да се срещам с тях и да се опитвам да ги вдъхновявам. Аз много се надявам те да променят нещата, а не да потънат във въртележката и в блатото и да заиграят по правилата на старците като мен. Искам те да променят света. Искам да са общност и ние в НБУ се стремим към това. Моята грижа от самото основаване на Департамента е да създам среда, в която да избуяват най-добрите и тези, които могат да променят положението в нашето кино към по-добро.
