Автор: Анелия Диамандиева
Снимки: Александър Богдан Томсън, Крум Стоев, Димитър Чилов и Иван-Александър Кютев
Сопраното Александрина Михайлова е ученичка на Райна Кабаиванска. Тя е родом от Шумен и се явява на конкурса при голямата българска оперна актриса още 18-годишна. През 2013 година печели първа награда от Международния конкурс „Франц Шуберт“ в Русе и участва в концерт на
лауреатите в Дом Витгенщайн във Виена през 2014 година. Година по-късно печели Специалната награда на името на Гена Димитрова на конкурса Viva voce в София, както и награда за най-добър млад изпълнител на конкурса „Ото Еделман“ във Виена. На двадесет години Александрина е поканена да участва в концерта „Тенорите на Райна Кабаиванска“. Печели стипендията на Столична община и Фондация „Америка за България“, благодарение на която продължава обучението си с Маестрата. През 2017 г., участва в поредния XVII майсторски клас и печели голямата стипендия на Фонд „Райна Кабаиванска“ за обучение в Музикалния институт „Веки Тонели“ в Модена, Италия. На 23 г. тя се преборва за място в Академията на Ла Скала. Срещаме се с нея ден преди дебюта й като Микаела в операта „Кармен“ на Софийската опера. Преди една година тя направи своя дебют в „Бохеми“ от Джакомо Пучини в ролята на Мюзета. Изненадваме се да научим, че при първата си среща с Кабаиванска, Алекс е доста плаха и неуверена, далеч от дръзката певица, което е днес на сцената.
На тазгодишния галаконцерт на учениците на Маестра Кабаиванска ти безапелационно обра овациите на вечерта с арията на Виолета от „Травиата“. Направи ми впечатление, че макар да ти липсва драматургичното време да изградиш героинята и да предизвикаш внушение, в твоето изпълнение си личеше, че си подходила изключително взискателно към образа. На сцената стоиш като пееща актриса, а не певица, която се опитва да играе. Разкрий ми как влизаш под кожата на своите героини?
Това просто е нагласа – да си представя, че съм самия персонаж, да искам да предам емоциите му. Щом чуя музиката, тя ми помага. Тя е като поток, който те вкарва в ситуацията, усещаш енергията и се превръщаш в героя.
От самото начало ли се насочи към класическото пеене или по-късно се ориентира към него?
Придвижването ми към операта стана сравнително бавно и неосъзнато. Още от малка се интересувам от музика. На седем годишна възраст започнах да свиря на пиано. Първоначално исках да стана пианистка, но с времето установих, че това не е нещото за мен. Явявах се на много конкурси и започнах да виждам как моето ниво започна да пада в сравнение с това на останалите участници. Госпожата ми по пиано предложи да пробвам с оперно пеене. Нямах никаква представа каква е тази професия, пеех си, защото ми харесваше. Когато започнах да се явявам на конкурси ги печелех, защото гласът ми беше силен и оформен за годините ми. На поредния конкурс, една от пианистките, с които работех, ме посъветва да кандидатствам за Майсторския клас на Райна Кабаиванска. Тогава бях на осемнадесет и бях най-малката. Маестрата веднага ме забеляза и ми даде стипендия, за да се явя и следващата година, тъй като още не бях завършила гимназия. Постави ми обаче, две условия – да науча италиански и да отслабна с пет килограма, защото тогава бях доста пълна. На идната година изпълних и двете условия и така, Маестрата ме взе при себе си в Модена.
Има ли други музиканти в семейството ти?
Аз съм първата. Знаех, че искам да се занимавам с музика, но че точно с опера, може би разбрах със сигурност, чак след като заминах за Италия.
Всеки човек, който преследва мечтите си го прави, защото вярва във възможностите си, но минава и през моменти, в които се съмнява в себе си. Намаляха ли тези моменти за теб или те винаги си остават част от пътя на артиста?
Според мен, тази несигурност и притесненията си остават до край и то не само при артистите, а у всички нас. Живеем в толкова забързан свят, с толкова голяма конкуренция и натиск, че е нормално всеки един човек да изпитва несигурност в даден момент. Разбира се, тук играе важна роля и характерът. Колкото и да съм се чувствала несигурна, винаги продължавам да се боря и да вървя напред.
Какво е да се качиш на сцената на Ла Скала на 23 години?
Когато се явих на прослушването за Академията на Ла Скала, последният кръг беше на самата сцена на най-известния театър. Емоцията да видя цялата зала беше едно неописуемо изживяване. След това, с проектите от Академията и когато ме поканиха да дебютирам в ролята на Ивет в
„Лястовичката“ на Пучини, се усети по още по-различен начин. Вече не си ученик, който се явява на прослушване, превръщаш се в артиста, който създава изкуство! А самото място е изпълнено с енергията на миналото, на златните години на оперното изкуство, когато едни от най-великите
певци са били на същата сцена.
В световните театри поставят ли се нови оперни спектакли на съвременни композитори или операта си остава изкуство, вярно на класическия репертоар?
От време на време се поставят нови заглавия на модерни композитори, но не съм толкова добре запозната с голяма част от тях. В Ла Скала направихме един проект на съвременен италиански композитор – Пиеранджело Валтинони. Той е създал едночасова опера „Малкия принц“ предназначена за деца. Това ми беше първият и единствен досег със съвременните заглавия.
С какво певците от класа на Кабаиванска се отличават?
С традиционната техниката на Белкантото от миналия век, което все повече се забравя. Това е основната разлика. Съществува по-модерен начин на пеене в операта и се вижда, че школата на Кабаиванска държи на традицията. На хората им прави впечатление. Маестрата преподава правилното италианско Белканто.
Кое се е променило, с какво модерната техника е различна от Белкантото?
В момента може да се каже, че се търсят събрани гласове, с повече немска техника, които да не дразнят с някакъв излишен тембър, без тази свобода, която позволява на гласа да блести. Като че ли съществува тенденция, която се опитва да уеднакви гласовете, което не е много хубаво. Стриктно се следва нотния текст. Разбира се, той винаги трябва да се следва, но например при Пучини не може да се пее като метроном. Там има дъхове, има нещо повече, което артистът показва и което при съвременните певци може би леко се губи на моменти.
Считаш ли, че щом се отрепетира и отиграе, емоцията започва да губи своята непринуденост?
Според мен е точно обратното – колкото повече се играе един герой, толкова по-естествени и непринудени стават емоциите ти. С всяка клетка в тялото си, започваш да усещаш как и в кой момент да реагираш. С всяка репетиция вникваш все по-надълбоко в психологията на героя и така притеснението изчезва.
Ако италианските певци, испанските, немските, руските и т.н., носят своя характерен темперамент и специфична школовка, откриваш ли нещо в българската душевност, което ти помага да обогатиш своите героини?
Според мен нашият български характер и като цяло характерът на Балканите, е изпълнен с огнена енергия… Дори операта да е родена в Италия и да е присъща на тяхната култура, едни от най-големите й гласове са българските оперни певци. Мисля, че това се дължи на нашата богата
история и желанието да напреднем отново, да покажем богатството на емоциите си. Ние сме много темпераментен народ, може да сме леко студени на моменти, но сме много емоционални!
Има ли героиня, която чувстваш най-близка до собствения си темперамент?
Виждам се в различни героини. Усещам много силно Мюзета от „Бохеми“ с нейното кокетство и младост. Норина от „Дон Паскуале“ заради игривостта и блясъка в характера и… Женствеността, желанието за любов и тази несигурност за бъдещето припознавам в персонажа на Виолета от „Травиата“. Винаги намирам по нещо във всяка героиня.
Имаш ли любим композитор?
Не бих казала, защото съм голям фен и на Пучини, и на Верди, Доницети, Белини. Може би това са четиримата основни, които ми харесват.
Разкажи ми как минават твоите дни.
Зависи от периода. Когато трябва да подготвям спектакъл или концерт, работя много. Пиша по цял ден, правя вокализи, гледам нотите. Може дори да не пея, но минавам технически и музикално нещата, които подготвям. Когато нямам нещо по-специално, дните ми минават и доста по-лежерно, с почти „правене на нищо“. За мое удоволствие си слушам ариите и ролите, но не сядам да уча. След дълъг период на работа е хубаво дори седмица, две, човек да забрави за пеенето. Не може да се съсредоточаваш продължително време само върху едно нещо. Това не е добре за здравето. Хубаво е да си имаш хобита, въпреки че много хора възприемат моята професия като хоби. „Много лесно, много приятно“ – приятно е, но не е лесно.
Какви са хобитата ти?
Много неща – обичам да гледам филми, сериали… Обичам много да готвя, но за жалост в последно време нямам кухня на разположение. (Смее се) Преди канех доста често мои приятели, за които подготвях вечеря. Винаги ми е било страст, особено след като започнах да отслабвам, да опознавам хранителните продукти и да изучавам рецепти от цял свят. Това ми е едно от най-любимите занимания.
А сега спазваш ли някакъв хранителен режим?
В момента „диетата“, която се опитвам да спазвам, е по-скоро начин на живот. Храня се здравословно, което не означава да се лишавам напълно от удоволствия като бързото хранене или сладкишите, но ги консумирам в умерени количества. Обичам хубавата храна и хубавите продукти.
Майсторският клас на Райна Кабаиванска е плод на благородната воля на Маестрата, на усилията на д-р Георги Текев, НБУ и всички спонсори, които подкрепят вече 24 години тези оперни събития за младите изпълнители. Ако не беше се явила на прослушване през 2016 г., мислиш ли, че Александрина, 17-годишното момиче от Шумен, щеше да намери друг път, по който да стигне може би не със същото темпо, но до певицата, която е днес?
Честно казано не съм сигурна, защото познавайки себе си и колко бях притеснителна, скромна и незнаеща абсолютно нищо за живота, щеше да ми е наистина много трудно. Надали щях с тази лекота да достигна до това място, на което съм в момента. Така че благодарна съм на Маестрата и всички, които са ме подкрепили. Може би наистина така съм забързала времето.
Какво би казала на Маестра Кабаиванска?
Бих и благодарила много, макар че няма думи, с които да опише своята благодарност… Затова не знам дали има нещо по-специално… По-скоро бих се обърнала към нея като към един скъп човек. Бих я попитала как е, как е минал денят й? Един напълно нормален разговор между учител и ученик, които имат наистина тази връзка на майка и дете, защото за мен тя вече не е само учител, тя е като родител.
