Автор: Селин Ариф
Какво ни казват политиците и как мълчат в предизборните кампании?
Езикът – устен, писмен, цифров е единственото ни средство за обяснение на реалността и ние се доверяваме и влюбваме в хората, които умеят да го ползват, в изкусните оратори. В предизборни кампании дори обичаме да ни лъжат, особено когато ни лъжат красиво. Едно обаче е сигурно – политиците ни карат силно да любим и мразим през думите. Според проф. Росен Стоянов, политическото говорене винаги има конкретна цел и ни води в дадена посока, кара ни да последваме или пренебрегнем идея. Навярно така е било и през Архаичния период в Гърция, когато архонтите са държали речи и са събеседвали на агората, но в политическата комуникация у нас сме привнесли един по-различен роден привкус. Ясно е, че политическото говорене цели конкретният политик да бъде разбран, харесан и избран. Но често наблюдаваме и „мъки на словото“. В речта на нашите политици, например често могат да се чуят нови думи като „мурмурандум“, ,,температурирам’’ или ,,ваканцувал’’. И както казва Оруел, те създават „нов говор“.
Наблюдава се и друга крайност – твърде самоуверено, контриращо и агресивно говорене. Обикновено чрез него политиците заобикалят въпроси, на които не искат да отговорят директно и така изместват фокуса в друга посока. Някои наши политици, например, често избягват въпроса за навлизането на Русия в Украйна като изместват разговора в посока на така нареченото „по-голямо зло“ – „Русия действа така, но какво да кажем за САЩ през Виетнамската война или…“. Терминът за подобно контраатака – whataboutism се използва за пръв път в Ирландия и отразява оправдаването на една несправедливост със сравняването й с подобна или по-голяма, извършена от другата страна.
Думите биха могли да галят слуха, но са и удобно средство за генериране на лъжи и въздействие, което политиците често използват. Пропагандата е неизбежен и необходим инструмент за налагането на политическа власт от миналото до днес. А медиите, особено контролираните, са добър канал за разпространението й. Например, руските медии генерират информация, с която представят войната в Украйна, като освободителна, позовавайки се на собствен прочит на историята.
Предизборните кампании са спектакъл режисиран от ПР-експерти и имиджмейкъри. Техните стратегии за изграждане на позитивен образ понякога водят до окарикатуряване на кандидатите. Образът на мачо, който Бойко Борисов изгради още в зората на политическата си кариера, продължава да привлича избиратели. Независимо дали ще го видят в образа на пожарникар или като черен загадъчен рицар, те дават доверието си за него. Заедно с образа му се наложи и битовото и жаргонно слово, което харесва на голяма част от българите.
Думите могат да омагьосат, но могат и да уронят политическия образ на кандидата, както стана изречената от един политик по адрес на Мария Габриел реплика за „красивото лице на мафията“, възмутила много хора.
Преди няколко години един кмет на Панагюрище се прочу с пламенните си речи на годишнините от Априлското въстание. Той ги говореше без да чете и казваше много, затова и хората го харесваха. За разлика, например от кампанията за кмет на столицата, която мина вяло с дълги и отегчителни речи, без нещо значимо в тях.
Както ораторското майсторство, така и писменото слово изисква талант и усет към езика. У нас писането на речи се подценява и често виждаме плачевния резултат по трибуните. А на нас младите ни се иска „политик“ да не е мръсна дума, професията на народния представител да е престижна за образованите хора от новото поколение и политиката да не бъде сравнявана с цирково изкуство, а с престиж и желание за работа в полза на обществото.
Защото онзи, който владее думите, владее и сърцата на хората, но най- важното е да не ги лъже!
