Автор: Юлия Стефанова
Когато чуете 8-ми декември, какво си представяте?
Пиене, хапване, купон до зори в Банско, нали? Но откъде произлиза този най-чакан ден в
студентския календар? Възникнал още през 1902 година като честване на патрона на
Софийския университет – свети Климент Охридски, празникът първоначално е отбелязван
на 25 ноември. С преминаването към Григорианския календар датата се мести с 13 дни
напред и до ден днешен е позната просто като “8 декември”. Ден на младостта, свободата
и онова усещане, че университетът е много повече от лекции.
Междувременно светът отбелязва и Международен ден на студентите на 17-ти ноември.
Дата, станала символ на студентската смелост, в памет на потушените студентски протести
в Прага през 1939 г. А заедно двата празника напомнят, че студентството е и път, и
приключение, и сила.
Банско, Пампорово, Боровец или софийската дискотека? А защо не и Рим?
Докато за някои изборът на празничната дестинация беше ограничен в рамките на
България, аз и две мои колежки и авторки в медията – Анна-Мария Иванова и Ева
Цанкова, решихме да разширим кръгозора и да погледнем извън страната.
От регетон клубовете на Барселона и Мадрид, през коледните базари във Виена и
Страсбург, до топлите плажове на Малта и Палма де Майорка. Вариантите бяха много,
джобовете ни, за жалост– не толкова дълбоки, а портмонетата – достатъчно леки, че да не
ги отчете и кантарът. Финалното решение обаче беше взето в добре познатото на всички
студенти от НБУ заведение “The School”. След няколко нервни кризи, породени от
самолетното ни невежество и уплахата ми да не се абонирам за сайт за пътувания, който
всеки месец да тегли по 75€ от картата ми (Винаги четете условията внимателно и си
слагайте очилата!), купихме билетите, а връщане назад вече нямаше. Започна и великото
планиране, което, както можем да се досетим, претърпя не обръщане на 180°, а цяло
цунами. Почасово разграфеният ми пътеводител беше захвърлен в кофата, защото
спонтанността и насладата да се потопиш в атмосферата на страната, са онова, което
прави едно пътуване истински незабравимо.
Скритите красоти на Вечния град – тайните на местните
Но първо, let’s rewind. Със или без лекции, на 5-ти декември тръгнахме към Рим.
Ограничени в райънеърските 40х30х20 “сакове”, по-скоро издевателства, някак успяхме да
съберем тридневните си женски прищевки и неистовия копнеж да вземем повече тоалети
за готини снимки в псевдокуфарчетата, нарамихме се като гастарбайтери и нахлузихме
възможно най-много катове дрехи. Все пак за 100€ билети да платим 70€ глоба за
надвишаване на размерите, би било кощунство. Полетът буквално отлетя и не усетихме
как за час и половина пристигнахме във Вечния град. Там ни чакаше роднина на Ани,
Алесандро, който ни разкарва с колата, докато ни разкриваше тайни за древния град. От
живата енциклопедия, например, научихме за “Стария колизеум”, както и за многото
пищни сгради, които са били разрушени за тухли и материал. След като видяхме новата
част на града, която доста ни напомни за София, отидохме при ключалката на хълма на
Авентин – място, където културата и историята на цели три държави се сливат в едно.
Портата се намира във вилата на Малтийския орден, а през ключалката перфектно се
вижда куполът на базиликата “Свети Петър” във Ватикана, както и околностите на Рим.
Скрихме се в градините с огромни портокалови дървета Giardino degli Aranci и типичните
за Италия пинии, които Алесандро сподели, че са изключително опасни, тъй като при
силен вятър или дъжд застрашават града със срутването си. Там се насладихме на първата
си панорамна гледка.
Ключалката на хълма на Авентин
А историята за враждата между архитектите на два от основните елемента на площад
“Навона” определено остана в съзнанието ни. Виждате ли фонтана с мъжките фигури,
символ на четирите големи реки Дунав, Нил, Ганг и Рио де ла Плата? А забелязвате ли как
изящната църква “Света Агнеса” от Франческо Боромини, в един типичен барок стил,
някак не пасва на ниските и китни сгради на пиацата? Това поне е смятал архитектът
Бернини, създателят на фонтана. В израз на недоволството си от грандиозността на
църквата Бернини създава статуята на Рио де ла Плата: мъж с вдигната ръка отпред – щит
от голямата архитектурна композиция на църквата, която застрашава всеки момент да
падне.
Храна отвъд пица и паста
А ако си мислите, че си хапвахме само пица и паста, не сте прави. Имайки безценната
помощ на Алесандро, опитахме типичните за италианци супли и трапицино. Докато с
първото, направено от ориз, доматена паста и моцарела, не може да сгрешите, горещо Ви
съветвам да внимавате с второто. След божествения вкус на с месо и домати,
устата ми беше потресена от комбинацията на рокфер, камамбер и синьо сирене. Веднага
си спомних за дните, в които на кораба по Сена имахме фестивал на “Вкусовете от
Нормандия” и всякакви благоуханни сирена бяха изложени. Тогава със сервитьорите
минавахме през масите, състезавайки се кой ще задържи дъха си по-дълго. Само че когато опитах трапициното с френски и италиански деликатесни сирена, осъзнах, че вкусовете
ми са твърде далеч от гурме кухнята, която с обичта си към авокадото се заблуждавах, че
харесвам. Е, май ще си останем на баница с айрянче – безопасен избор както за носа, така
и за душата.
Щяхме да спим на улицата …
По път към Airbnb-то видях и първото си чудо на света (6 more to go), и то в най-
прекрасния му вид – осветено от красивите жълти светлини, прегърнато в мрака на
вечерта. Заредени от гледката, се сбогувахме с Алесандро, който на същия ден пътуваше
обратно към България, и оставихме багажите си в апартаментчето. След разиграването на
няколко типични сценария за страшен филм – скрибуцаща врата, шумове от дървения под
и драматичното съмнение, че някой ще ни открадне, успокоихме промитите си от
социалните мрежи мозъци и осъзнахме, че шумът идва от горния етаж. Уморена от 20-
километровото търчане и тежката храна, според италианци много по-лека от българската,
която по техни думи е “експлозия от вкусове, аромати и подправки”, Ева остана в хостела.
Ние с Ани решихме да дарим малко от средствата си на всеизвестния ди Треви, който със
или без нас ежегодно получава по 1,5 млн. евро. Ако случайно сте се притеснили,
спокойно, парите отиват за благотворителност, да не сте си помислили нещо друго,
повлияни от последни събития в обществено-политическия живот у нас.
С премазани крака и жадни за сън, аз и Ани с нетърпение се връщаме към апартамента, за
да открием, че Ева се е заключила вътре. 15 обаждания по телефона, 17 по Инстаграм
видеочат, 5 позвънявания в Месинджър, дори в Whatsapp и НИЩО. Убедени, че ще трябва
да си търсим друго място за спане или да обикаляме Рим до сутринта, с Ани вече готвим
план Б. Докато умувахме дали да откъртим вратата или да разбием прозорците, осмото
чудо на света се случи – Ева се събуди.
Километрични опашки, претъпкано метро и спиращи дъха гледки
Първата неделя на месеца Колизеумът (и някои от музеите на Рим) предлага безплатен
достъп, но виещите се опашки пред чудото на света, могат да откажат и най-любопитната
душа. Успокоихме се с типичното за бай Ганьо усещане: и в България си имаме камъни с
история. В същия ганьовски стил, но този път напълно сериозно, бих посъветвала да не
добавяте “возене в римско метро” към културното си обогатяване. Защо ли? Липса на
любимите ни и доста полезни информационни табели за пристигане на мотрисите, ужасно
състояние на спирките и вида на метрото като цяло. Ако обаче то е единственият начин да
стигнете до Castel Sant’Angelo, съм сигурна, че можете да прежалите липсата на въздух и
клаустрофобичното усещане на интимност. Защото Castel Sant’Angelo определено си
заслужава. Да ядеш каноли и да се наслаждаваш на залеза над Ватикана. Това със сигурност не беше включено в педантично разграфения ми план. Е, затова и съдбата му
завърши в кофата. Защото Италия беше приготвила нещо много по-красиво за нас. Няма да
бъдем стиснати, насладете се и Вие…
Във великолепната Галерия Колона, която по нищо не отстъпва на Версай
Един истински girls trip не е същият без…
Нямаше как да пропуснем да се отбием през мола-хале, който се помещава точно до жп
гарата Термини, да гравираме няколко Kiko Milano гланца, да накупим пощенски картички
с котенца пред Колизеума, десетки гривнички за 1€ и да посетим културно-историческия
“парк” на Victoria’s Secret. После се чудим защо глобиха едната от нас за надвишен багаж,
а другата трябваше да крие торбите си под якето… Може би не разкрихме “тайните на
Виктория”, но със сигурност надникнахме в мистериите на Рим и за три дни се
почувствахме като истински италианки – с Лимончело в ръка (от което успях да изпия
цели две глътки и да се “насладя” на “приятно сладкия” му вкус), паста в ръка и поглед,
потънал в безкрайността на града.
Днес – Аперол Шприц в Италия, утре – боб с наденица в България
Не мислете, че сме влезли в “Под небето на Тоскана” и в България ще търсим пица
“Наполитана” с тънка хрупкава коричка или Аперол Шприц. Щом се върнахме на родна
земя, отбелязахме 8-ми декември подобаващо – с вкусен боб с наденица и шопска салата, а
коремът ни се отблагодари след тридневната “тестена диета”.
Може би не се насладихме на купона в Банско, както повечето първокурсници сториха. Но
направихме първия си и определено запомнящ се girls trip, с който поставихме летвата за
екскурзии по 8-ми декември твърде високо. И не очаквайте следващата година да ни
видите в автобуса София-Пампорово. По-скоро в джета за Ибиса, а защо не и към
Сейшелите.
„Да пътуваш означава да живееш.“ – Ханс Кристиан Андерсен
