,,Момичето от Дания’’ (2015)
Много пъти съм си задавала въпроса, може ли човек да бъде свободен, когато е създаден целият от клетки? Какво се случва, когато всяка твоя клетка започне да освобождава движения, мимики, изрази, които е трябвало да държиш заключени в себе си от света твърде много време, защото някой така е преценил? Защо изведнъж тялото започва да те издава? И колко смелост е нужна, за да те види светът, наистина?
Филмът на Том Хопър – Момичето от Дания открехва съзнанието ни за всички тези въпроси и ни дава шанса за момент да се поставим на мястото на Ейнар Вегенер – млад художник, който преживява себе си като жена, затворена в тялото на мъж. Филмът е по действителен случай и проследява историята на първия човек, подложил се на операция по смяна на пола през 1930 г. в Германия. В главните роли влизат Реди Едмейн и Алисия Викандер (съпругата на Ейнар), които виртуозно рисуват картината на живота си пред зрителя и го карат да съпреживее междуличностната борба на всеки един от тях.
Всичко започва с невинна молба Ейнар да облече рокля
Всичко започва с невинна молба и продължава като игра, която става все по-истинска. Герда (Алисия) моли съпруга си Ейнар да сложи рокля и да й позира за картина, понеже се оказва без модел в последния момент. Още с докосването си до плата, Ейнар усеща преобразяването си в нещо друго, една забравена самоличност, пазена от другите, а и от него самия. Тя оживява и някъде там, между шегите на Ейнар и Герда, самоличността на датския художник се сдобива с име – Лили Елбе. Герда, която също е художник, се въодушевява да продължи с преобразяването на съпруга си, защото вижда, че това много му отива, а и това предизвиква забавление за двамата – купува му перука, дрехи, настоява той да ѝ позира по-често за картините. Лили Елбе става нейна муза. Меките и необикновени черти, които първоначално е обикнала в Ейнар, биват подчертани в изкуството ѝ, сякаш пасват на мястото си. Лили е причината изкуството на Герда, изпаднало в застой, да придобие успех, та даже и да надмине очакванията. Герда дори насърчава съпруга си да я придружава на социални приеми, преоблечен като Лили. Тя не осъзнава как неволно тласка мъжа си в посока, която винаги е чакала да си пробие път навън. Герда улавя тази посока, държи я високо и я представя пред света в нейната най-чиста, естествена и красива форма, защото тя така вижда човека, когото обича.
Ако погледнем по-надълбоко в персонажите на героите, Герда е силна жена, динамична, донякъде доминантна и с красноречив темперамент. Ейнар е дълбокочувствителен, с фина осанка и сдържано благоприличие. Оказва се, че мъжкото у Герда откликва на женското у Ейнар. Полярностите на двамата си взаимодействат перфектно по един разбиращ, подкрепящ се, приятелски начин. Допълват се. Но това е така само до момента, в който Ейнар осъзнава, че Лили не е просто нюанс, а цветът на цялата негова същност. Реди Едмейн прелива контурите на Ейнар в Лили толкова плавно и ефирно, че забравяш как ролята се играе от хетеросексуален мъж. Трансформацията в Лили отначало е плашеща за Ейнар, защото най-интимните неща са трудни за осъзнаване първо пред нас самите. Ейнар чувства вина за всяко свое преобразяване, защото истинското му желание е потиснато от патриархалните догми, които обществото налага в онези години. Но рано или късно, вътрешното му самоусещане надделява и за него става естествено да се разкрива, разбира се, първо пред най-близкият му човек – Герда. Облича нощниците ѝ, осмелява се да излиза сам, преоблечен като Лили, целува мъж. В един момент, Ейнар почти не се появява.
Да обичаш, означава да приемаш
,,Лили, искам да видя мъжа си’’, заявява Герда. В жестовете на Лили тя все по-малко долавя следи от някогашния човек, който е познавала в продължение на години. Започват посещения при лекари, двойката се опитва да намери причина за промяната на Ейнар, все едно тя е скрита язва, която трябва да бъде отстранена. Междувременно, когато не е Лили, Ейнар буквално чезне. Здравето му се влошава, сякаш тялото му го отхвърля. Спира да рисува, няма вдъхновение и стимул за живот, а и живот ли е да не се чувстваш себе си в кожата си? Да знаеш, че тялото, това единствено видимо проявление на духа, те репрезентира пред света лъжливо. Че психичният и физическият ти пол не съвпадат и съществуването ти е затворено в очите на хилядите хора, с които се разминаваш. Търсят нещо нередно в теб, бъг в биологичната природа, нещо уродливо, което на всяка цена трябва да бъде скрито. Но Ейнар знае, че то е красиво, човешко и нормално. Вече се е сблъскал със себе си и не може да бъде нещо различно. Това разбира и Герда и с нейна помощ, художникът извървява пътя до мечтата си, защото нито един път не извървяваме сами, винаги някой ни държи за ръка, макар ролята на Герда да остава някак в сянка. Защото, колкото едното момиче от Дания преживява личностен катарзис, толкова разтърсена е душата и на другото момиче. Да превъзмогнеш егоизма си и да останеш до човека, когото обичаш във всяка съдбовна стъпка, която може да бъде фатална за живота му, е нещо, което не всяка жена би преживяла доброволно. Любовта е риск – решаваш да обичаш някого със съзнанието, че този човек ще се променя занапред. Можеш ли да обичаш всяка промяна, която би му се случила? И ако накрая няма нищо общо с онзи, в когото си се влюбил, още ли ще го обичаш? Дори, когато той изчезва пред очите ти, когато се отказва от общите ви мечти, когато изживява метаморфоза, която не разбираш… Герда остава. Защото да обичаш не значи винаги да разбираш. Защото тя обича душата на този човек, а не физическата му проява. И ние се влюбваме в души, впрочем. И по-силно от любовта се оказва приятелството между двамата. Ейнар се нуждае от нея, защото тя е първият човек, който се сблъсква с Лили и последният, който държи ръката ѝ. Защото Лили не оцелява – не и физически. Но тя си отива от този свят като себе си, като онази, която винаги е жадувала да бъде. В прегръдката на онзи, който я обича каквато и да е.
Обичаме да отнемаме свобода, вместо да даваме
Днес още ни поставят в клетки. Не разбират, че ние сме затворени в нашите собствени и това е достатъчно болезнено. За някого е, докато пиша. Обичаме да отнемаме свобода, вместо да я даваме. Обичаме да съдим, вместо просто да обичаме. Момичето от Дания е художник, а най-великата цел на всеки творец е да сътвори себе си. Момичето от Дания ни казва едно – съвършени сме точно такива, каквито усещаме, че сме. И да обичаш някого значи да го обичаш въпреки, а не заради нещо. Защото любовта е свободна, сакрална, безполова, безрасова, безплътна. И приятелството в нея е жизненоважно, необходимо. Може би, дори и по-важно от самата любов.
