Автор: Юлия Стефанова
Снимки: личен архив на авторката
Животът започва след бала
За мнозина краят на училището отбелязва начало на безгрижие, лято и свобода. За мен това беше старт на голямото неизвестно бъдеще. След песните, снимките и сбогуванията с приятели осъзнах, че не искам да пропилея първото си лято на зрял човек в безделие. Исках да направя нещо значимо. Само че, когато дългоочакваната промяната дойде и училището затвори вратите си зад гърба ми, бях не просто уплашена — бях ужасена.
Обаждането, което промени всичко, дойде в една юнска петъчна вечер. Свободна позиция — работа на круизен кораб по Сена. Мечтата ми! И същевременно — най- големият ми кошмар. „Внимавай какво си пожелаваш“, казват хората. Вместо радост, първата ми реакция беше сълзи и паника. И все пак — след час дойде решението:„Заминавам. Куражът не идва, ако не му дадеш шанс.“ Събрах багажа си за два дни. В понеделник вече летях сама към Франция — страната, която винаги е заемала почетно място в моя travel bucket list.
Париж — първият сблъсък с реалността
Летището „Шарл дьо Гол“ е второто по големина в Европа. Хиляди таксита, опасни типове и едно момиче без капка ориентация, без познати. А, и по закона на Мърфи без работещи приложения за транспорт. В един момент (за жалост) се сетих и за историите, които леля ми от Бразилия беше разказвала, преди да замина – за кражбата на вещи и… предупреждението ѝ към мен – “В никакъв случай не ходи до тоалетна, там отвличат хора!”. Уплашена, реших да държа фронта и да не правя излишни движения — включително до тоалетните (решение, за което по-късно горчиво съжалявах).
Когато най-накрая приложението за таксита Bolt, което ви препоръчвам да ползвате (Е, освен когато заради същото приложение закъснях с един час за работа), се смили над
мен, си казах: „Край, трудната част свърши!“. Уви, не беше точно така.
Когато стигнах до пристанището на Сена, разбрах че корабът ще дойде след 5-6 часа. А денят беше понеделник на Петдесетница — официален празник, в който цяла Франция почива. Без магазини, без ресторанти, без кафенета. Само отворената врата на малката катедрала „Нотр Дам“ в Мант-ла-Жоли, където се скрих за малко тишина и… за да си поплача. Когато се съвзех си позволих един студен чай за 10 евро, дълбоко вдишах и направих първата стъпка в новия свят. Качих се на кораба.
Животът в каюта 2 на 2
При вида на тясната кабина, в която трябваше да живея, ме хвана клаустрофобия. Но след 24 часа без сън това вече нямаше никакво значение.
Утрото дойде освен с дългоочакваните резултати от зрелостните изпити след 12 клас и безкрайната радост от двете пълни шестици, също и с ангажименти към първата ми работа. Там положението не беше толкова цветущо. Плахите ми опити като сервитьорка бяха трагикомични. Колегите се шегуваха, че родителите ми сигурно ме мразят, щом са ме пратили на плаваща казарма. И да, за миг исках да се откажа. Но подкрепата на семейството ми, макар и от 2000 км. разстояние, ми даде сили. Планирах да остана до юли и повече да не се връщам.
Останах до края на септември.
Гафове, гала вечери, еврейски обичаи и… патешко магре
Въпреки че се стараех много, не особено сръчните ми ръце издаваха объркаността ми. Прикривах всичко с широка усмивка и готовност за любезни разговори с всички – от румънци, немци, чехи, през испанци и португалци, та чак до евреи, американци, канадци и японци.
Животът ми на кораба не мина без гафове: счупени чаши, разлято вино, объркани поръчки. Но имаше и един истински „шедьовър“: изпуснах чиния с патешко магре върху гост по време на гала вечеря. По-лошото? Патката „се скри“ зад него и стоя на стола му цяла вечер, тъй като бях убедена, че някой е успял да почисти тази “красота” преди мен. На следващата сутрин обаче същата маса, при която беше станал този гаф, ми даде бакшиш. Явно немците не са злопаметни..
Поддържаща имиджа ми ситуация беше и онзи момент, в който закъснях с час за работа, защото се бях изгубила… във Версай, а такситата към кораба сякаш се бяха изпарили. Тогава изобщо не ми беше смешно, но днес е една от най-хубавите ми френски истории. А колегите продължават да ме наричат “загубената в Париж”.
Бях загубена и на кораба обаче.. По време на първата ми тренировка по спешни случаи, за която нямах и представа, аз спокойно си взимах заслужен душ след работния ден. Когато чух алармата, за миг си изкарах акъла, но след като се заслушах, разбрах, че беше просто упражнение. Въпреки това реших за умно да изляза от душа, да увия мократа си коса с кърпа и.. да се кача горе – без спасителна жилетка, но с кърпа на глава. Можете да си представите колко бъзици изядох. А на следващите симулирани евакуации колегите дори ме питаха “Не забравяш ли нещо?”, визирайки великия ми аксесоар.
По време на тези три незабравими месеца преживях и най-големия си културен шок. Когато круиз с гости- евреи, наречени кашрути, се качи на кораба, трябваше да изпразним целия кухненски инвентар и да доставим посуда и хранителни продукти, с етикет “кошер”**- единствените пречистени от грехове продукти, които тези хора могат да консумират. Като свидетел на Шабат вечерята им, научих че на нея са забранени всякакви електронни устройства, каквато и да е работа, както и докосването на дръжки на врати, пускането на лампи или вода в тоалетната, ако това се задейства с електронно устройство или сензор. Друго важно правило е, че не бива да смесват месо и млечни продукти, затова и в кухнята имаше два отделни щанда с посуда за “meat” и “dairy” – нещо, което за нашите готвачи беше непонятно, тъй като те твърдяха, че именно смесване на месо и масло например би направило едно ястие наистина вкусно. Приоритет са и молитвените ритуали на мъже и жени. Работниците, които гостите доведоха със себе си, ни разказаха за същината на тяхната религия и необходимостта от “осветяване” на всичко, до което се докосват – от кухнята, спалните, та дори и до отделните ягодки, които консумират. Освен че обогатих културата си и осъзнах колко шарен е светът, опитах и част от храната на кашрутите и установих, че беше наистина много вкусна. Заедно с българските ми колеги, малцинството на кораба, бяхме озадачени пред особеността на традициите им, а с любимата ми пловдинчанка Цвети (снимки по-долу) установихме как никъде другаде не бихме били свидетели на такова културно сътресение.
Уроците от Сена
Въпреки умората не пропусках нито един шанс да обикалям. Руан, Кодебек, Ле Хавър, Вернон… и, разбира се, Париж — черешката на макарона. Прибирах се след полунощ, след като бях гледала как Айфеловата кула осветява небето. Сутрините сервирах закуски, а следобедите обикалях музеите. Винаги избирах приключението пред съня. Защото, когато си в чужбина, умът ти сякаш крещи: ставай, тръгвай и не спирай!
Да бъдеш най-младата и най-неопитната на кораба не беше лесно. Имаше критики, шеги и дори подигравки. Но усмивката и любопитството ми отвориха врати. Говорех с хора от цял свят. И всеки разговор беше нов урок. Може би се страхувах, защото не мога да плувам. Но се научих да се преструвам, че мога. Fake it till you make it!
Пет неща, които научих:
1. Смелостта идва след първия страх. Никога преди него.
2. Чуждата култура не е бариера, ако имаш усмивка.
3. Културният шок е временен. Опитът — завинаги.
4. Най-големият растеж идва извън зоната на комфорт.
5. Всяка грешка е история, която после ще разказваш със смях.
Да замина толкова далеч, сама, едва навършила пълнолетие, беше риск. Но беше и най-ценното приключение в живота ми досега. От страх преминах към увереност, от объркване — към сила.
И ако някой ден се чудите дали да се впуснете в нещо ново, просто си спомнете: Началото е неестествено, неудобно и страшно. Но именно то е тласъкът към онова, което наричаме живот.
А ако искате това ново приключение да е на подобно на моето местенце, компанията River Advice предлага хиляди кораби из цяла Европа – по Рейн, Дунав, Дуеро, Рона или Сена – накъдето ви води сърцето. При повече въпроси или желание да чуете още от трагикомичните ми истории, може да се свържете с мен.
*Кашрут (ивр. כַּשְׁרוּת) е система от религиозни правила за хранене в юдаизма и
означава „годност“ или „подходящо според закона“.
**кошер“ (כָּשֵׁר), думата е на иврит и означава храната, която отговаря на правилата,
буквално значи „чист“, „правилен“, „годен“.
***шабат“ (ивр. שַׁבָּת) – това е съботният ден на покой в юдаизма, нещо като свещен ден
за почивка и духовност. Вечерта, с която шабат започва, обикновено се отбелязва със
специална празнична вечеря, наречена шабатна вечеря (Shabbat dinner).
