Автор: Любослав Венев
Тя е Светлозара Златанова, по-известна като Зара – първокурсничка по „Право“ в Нов български университет и днес ще ви я представим в рубриката „Смелите млади“. Нейният академичен път обаче не започва с правото. Първата ѝ студентска година е в специалност „Реклама“, преди смело да реши да промени посоката.
Родом от Видин и възпитаничка на ГПЧЕ „Йордан Радичков“, Зара още от ранна възраст проявява любознателност, активност и желание да бъде част от действаща младежка общност. Това отношение продължава и в университета, където тя е активен член на Студентския съвет. По душа авантюрист, Зара постоянно търси нови предизвикателства и възможности за развитие – както в академичен, така и в личен план. Тя преминава през редица перипетии по пътя към сбъдването на една от детските си мечти, но едно на пръв поглед случайно запознанство в Италия отключва вратите към дългоочаквано приключение – работа с общности с ограничен достъп до образование чрез неправителствената организация R.O.S.A. и програмата ReCoding Africa.
Зара разказва за пътя до Африка, ролята си като създател на видеосъдържание, за работата с местни учители, за предизвикателствата и уроците от живота в различна културна среда, за личното си израстване и за уроците, които това преживяване ѝ е дало. Историята ѝ показва, че доброволчеството не изисква съвършенство, а смелост, търпение и желание за промяна.
Мечта, която стига до Африка
Още 16- годишна Зара мечтае да замине доброволка в Африка, но дълго време тази идея ѝ изглежда прекалено далечна и почти нереалистична. Съмнява се дали ще бъде възприета сериозно – млада е, няма опит. Желанието е налице, но увереността, че някой би ѝ дал подобен шанс, все още липсва. Амбицията обаче се оказва по-силна от колебанията. Именно тогава Зара открива Interact Club Vidin. Там тя научава как се работи по каузи, как се организират инициативи и, че добрите идеи имат истинска стойност, когато зад тях стоят постоянство и екипна работа.
Ученическите години развиват и друга важна страна от характера ѝ – проактивността. Още преди да е сигурна каква специалност ще избере, Зара търси начин да бъде част от по-широка академична и обществена общност. Участва в доброволчески инициативи, състезания, както и в творчески и научни конкурси.
Тези преживявания ѝ показват нещо важно – че пътят на един човек трудно може да бъде побран в един-единствен етикет. Любопитството към новото и желанието да предизвиква себе си постепенно се превръщат в нейни отличителни черти.
Зара, как започна твоето африканско приключение?
То не започна случайно. В продължение на две години кандидатствах по различни доброволчески програми, свързани с обучение на деца в Африка, и бях одобрявана няколко пъти. Въпреки това не заминавах – липсваха ми готовност, време, финансова стабилност и увереност, че ще бъда истински полезна. Сега знам, че за всичко си има точния момент.
По време на пътуване до Италия се запознах с човек, с когото по-късно станахме приятели. Споделих му желанието си да работя с общности с ограничен достъп до ресурси и възможности, а той ме насочи към неправителствената организация R.O.S.A. Започнах там онлайн стаж по дигитален маркетинг, работейки по тяхната комуникация – съдържание за социални мрежи, визуални и текстови кампании. Без да го планирам, станах част от невероятен екип, с който и до днес работим заедно. След седмици интензивна работа трудът ми прерасна от публикуване на съдържание в реална възможност да преживея това, за което дотогава само бях чела. Получих предложение да се включа в мисията им в Занзибар. Трудно мога да опиша първоначалния шок – когато започнах стажа, дори не подозирах, че ще сбъдна една от най-големите си мечти. Това преживяване ме научи да бъда по-търпелива и да не подценявам процеса преди резултата. Понякога правилното време идва точно тогава, когато си готов за него.
Мисията в Занзибар
Каква е основната цел на програмата, по която работи ти?
R.O.S.A. развива международни доброволчески проекти чрез няколко основни програми, изборът зависи от държавата, в която се провежда мисията. Моето участие беше в ReCoding Africa, тъй като мисията се осъществи в Занзибар. В рамките на програмата работихме по обучителния модул Teachers Training for Tomorrow (TTT) – инициатива, насочена към подготовката на местни бъдещи преподаватели чрез принципа Train-the-Trainer. Идеята е знанието да се предава напред от самата общност.
Целите на програмата бяха:
– да обучим местни учители не само какво да преподават, но и как да го правят;
– да им дадем методи за структуриране на уроци и работа с различни аудитории;
– да ги запознаем с широко използвани в Европа платформи като Canva, Kahoot, AI инструменти и IBM SkillsBuild;
– да изградим система, която остава и след нашето заминаване.
TTT не създава един учител, а умножава ефекта чрез много. Ние бяхме началната точка, а местните преподаватели – тези, които продължават напред.
Каква беше твоята роля в обученията?
Моята роля беше video content creator – създател на видеосъдържание. Отговарях за документирането на целия учебен процес, като заснех всички лекции и практически сесии.След края на модула моя задача е да обработя и структурирам материалите като учебни видеа, които ще бъдат предоставени на местните учители. Целта е тези записи
да служат като дългосрочен ресурс – материал, който може да бъде използван, споделян и надграждан, без да остава ограничен до рамките на конкретната мисия.
Паралелно с това създавах съдържание за социалните мрежи на R.O.S.A. – кадри от терен, кратки видеа и визуални истории, които представят дейността на организацията по достъпен и автентичен начин пред по-широка аудитория.
Какво е нивото на образование в Занзибар и какви знания предадохте?
По мои впечатления образованието в Занзибар е в процес на активно развитие. В началото учителите изпитваха затруднения не заради липса на желание, а защото голяма част от използваните инструменти бяха напълно нови за тях. Впечатляващо беше колко бързо се адаптираха. Работиха в групи, изготвяха презентации в Canva и ги представяха уверено. По време на обучението предадохме широк набор от знания и практически умения, ключови за преподаването в 21 век. Основният ни фокус беше върху дигиталната грамотност, AI технологиите и съвременните комуникационни подходи. Въпреки че това беше напълно нова сфера за тях, мотивацията им направи процеса изключително успешен. В края на обучението всеки участник разработи собствен проект, включващ презентация, анализ и видео елемент – доказателство за бързото усвояване на нови умения.
Обстановката в някои училища също разчупва стереотипите – разполагаха с интерактивни дъски, компютри и спокойна среда за работа. В някои училища обучението беше по-традиционно, в други – много по-свободно, с повече игра, движение и взаимодействие. Това ми показа, че образованието няма един-единствен правилен модел и че детството не се изчерпва само с дисциплина и учебници.
Най-красивото „Благодаря“
Децата на Занзибар са като всички други деца по света – енергични, любопитни и усмихнати, казва Зара, но открива в усмивките им нещо различно – по-чисто и истинско. Личи си, че радостта им не идва от това, което притежават, а от начина, по който преживяват света.
Как тогава би описала децата на Занзибар – като характер и отношение?
Най-силно ме изненада липсата на срамежливост. Независимо кое училище посещавахме, децата първи идваха при нас – тичаха, прегръщаха ни, държаха ни за ръце, искаха снимки. Тяхната откритост и способност да показват обич без бариери ме докоснаха дълбоко. Нямаше дистанция или притеснение – само чисто детско доверие.
Има един момент, който ще помня винаги. В едно от училищата учителят помоли децата да изпеят песен специално за мен. Това беше напълно неочакван жест, а начинът, по който го направиха – с блестящи очи и искрени усмивки – ме разчувства истински. Когато им занесохме подаръци, реакциите им бяха още един важен урок. Без значение от размера или стойността им, радостта беше огромна. Те оценяваха жеста, а не самия предмет. Усмивките им бяха най-красивото „благодаря“, което човек може да получи.
Силно впечатление ми направи училищната култура. Без значение дали става дума за държавно или частно училище, всички деца бяха с униформи. Това създава чувство за принадлежност, ред и уважение към образованието – дори когато ресурсите са ограничени.Тези условия се отразяват и на по-големите ученици. Много млади хора завършват училище, но не продължават към висше образование, а други прекъсват по-рано. Причината рядко е липса на потенциал – по-често икономическата реалност. В района, в който бяхме, животът напомняше спокойно българско село – хората се занимаваха с местна търговия, малки семейни бизнеси и туризъм. Много младежи започват работа рано, за да подпомагат семействата си, което измества образованието като приоритет.
И въпреки това именно сред учителите видях огромна мотивация за развитие – желание да въвеждат технологии, да подобряват преподаването си и да направят ученето по-достъпно. Това неизбежно се отразява и на децата. Добрият учител, дори в скромни условия, може да бъде най-силният двигател на промяната.
Плуване с делфини, незабравими залези и прясна храна
Занзибар не е единично преживяване, а поредица от моменти, които остават по различни причини, казва Зара. Природата те удивлява, хората те стоплят, храната те изненадва, а културата те кара да погледнеш света по нов начин.
Природата, хората, храната или културата – кое ти хареса най-много в Занзибар?
Природата беше първото, което ме накара да спра и просто да се огледам. Индийският океан е различен от всичко, което съм виждала – по-топъл, по-чист и по-спокоен, а залезите са незабравими. Районът, в който бяхме, беше далеч от големи пътища и магистрали – навсякъде зеленина, палми и малки къщи. На много места природата изглеждаше така, сякаш си връща територията.
Едно от най-неочакваните преживявания беше плуването с делфини. Вместо в оградена зона, лодката ни отведе насред океана. Просто скочихме във водата и около нас заплува семейство от 7–8 делфина. Движеха се свободно, играеха, приближаваха се и изчезваха с невероятна скорост. Това усещане за естествен контакт с дивата природа беше незабравимо.
Хората в Занзибар живеят скромно и умеят да ценят момента и малките неща. Още от първите дни се почувствах приета – непознати ме заговаряха, интересуваха се откъде идвам, предлагаха помощ без да очакват нищо в замяна. Тяхната топлота не е част от „обслужването“, а част от характера им. Именно хората са една от основните причини мястото да се усеща толкова живо.
Храната ме изненада със своята естественост. Всичко беше прясно – от морските дарове до плодовете. Дори най-обикновените ястия имаха различен вкус, защото продуктите бяха местни и необработени. Най-силно впечатление ми направиха плодовете – манго, ананас, кокос и захарна тръстика, която се превърна в мой фаворит. Кокосовата вода, изпита директно от кокоса, няма нищо общо с това, което познаваме в Европа.
Културните различия също бяха осезаеми. Повечето хора са мюсюлмани и следват ясно установени правила – от часовете за молитва до начина на общуване между мъже и жени. В началото това изискваше адаптация, но с времето започнах да разбирам логиката зад тези норми и да ги уважавам. Въпреки различията, отношението към нас беше изключително толерантно. Културната разлика не беше пречка, а възможност да видя света по-спокойно, подредено и осъзнато.
Занзибар – място, към което се връщаш
Какво научи за себе си от това приключение?
Това приключение ми даде много повече, отколкото очаквах, и най-вече ми показа важни неща за самата мен. Осъзнах, че се адаптирам много по-бързо, отколкото съм предполагала. В напълно различна културна среда и ритъм на живот се почувствах спокойна и уверена.
Научих и нещо много практично – че мога да работя ефективно дори в не идеални и стресови условия. Обработвах видеа в колата, по неравни пътища, с ограничено време, чести спирания на тока и липса на интернет. Въпреки това успявах да се организирам и да завърша задачите . Това ми показа, че когато е необходимо, мога да бъда гъвкава, бърза и фокусирана.
Един от най-важните уроци беше свързан с отношението ми към самата мен. Осъзнах, че често съм прекалено строга към себе си и забелязвам грешки, които другите дори не отчитат. Това преживяване ме научи да си давам повече свобода – да приемам, че има място за грешки, за учене и за развитие, без всичко да бъде перфектно, за да бъде стойностно.
Открих и колко добре се чувствам в екипна среда. Работих с хора с различни характери, идеи и стилове, а това не ме разсейваше, а ме развиваше. Общуването, разговорите и споделените моменти ми носеха енергия, а не умора. В среда, в която трябва да комуникирам, да подкрепям и да слушам, усещам, че давам най-доброто от себе си.
И накрая – това преживяване ми потвърди нещо, което винаги съм усещала: че съм приключенец. Не защото го открих в Занзибар, а защото самият факт, че спонтанно събрах багажа си и пропътувах половината свят, го доказва. Това пътуване не ме промени изцяло – то просто ми показа коя съм била през цялото време.
Би ли живяла на подобно място?
Мисля, че бих прекарала част от по-зрелия си живот на подобно място. Не като бягство, а като съзнателен избор. Занзибар носи онзи тип атмосфера, която с времето започваш да цениш все повече – човечност, топлина, близост до природата и по-бавен ритъм на живот.
В същото време аз съм човек, който обича динамика, движение и промяна. Това е част от характера ми и не бих могла напълно да го изоставя. Затова не си представям живота си изцяло там, но много ясно си представям нещо друго – Занзибар като място, към което се връщам. Място за дълги периоди, сезони и месеци. Място, което постепенно се превръща от дестинация във втори дом.
Доброволчеството не те прави герой, но те променя
Зара е благодарна за възможността да замине, защото не всеки има шанс да види едно място отвъд туристическата картина – без филтри, без подготвени маршрути и без „полиран“ образ. А тя вижда Занзибар такъв, какъвто е в ежедневието си – с ритъма му, хората, кварталите и малките детайли, които обикновено остават скрити.Това преживяване я кара да оцени всичко, което има у дома, нещо, което приемаме за даденост, а всъщност е привилегия. Благодарна е и за екипа, за подкрепата, търпението и усещането, че никога не е сама в задачите си.И не на последно място – за малките моменти: разговорите с местните хора, усмивките на децата, неочакваните жестове и дори таксиджията, който изтърпява 50-минутната й емоционална криза по пътя към летището. Именно тези детайли правят преживяването й истинско и незабравимо.
Какво би посъветвала тези, които искат да последват твоя пример?
Не мисля, че човек трябва да замине на другия край на света, за да докаже нещо. Но вярвам, че когато излезеш от собствената си среда и попаднеш на място, където животът изглежда различно, започваш да виждаш по-ясно – света, хората и себе си. Доброволчеството не те прави герой, но те променя трайно. То развива търпение, адаптивност, уважение към други култури и благодарност към собствената реалност. Учи те да работиш в екип, да комуникираш уверено и да се справяш с непредвидими ситуации – умения, които не се усвояват от учебници, а от преживявания.
Когато видиш колко много може да означава за някого един жест, едно обучение или просто присъствие, разбираш, че дори малките действия имат значение. Промяната не идва от големи думи, а от реална работа и истинска ангажираност.
Ако някой усеща в себе си желание да направи подобна крачка – да помогне, да се включи и да бъде част от смислена кауза – може да стане доброволец в организацията R.O.S.A. Възможността е отворена за всеки, който иска да допринесе и да види света от една по-истинска перспектива.
