Автор: Йоан Кантарджиев
Кацането в Ню Йорк беше впечатляващо – небостъргачи, светлини, усещане за мащаб.
Всичко започна с онова познато студентско изречение: „Ако не сега, то кога?“. Мой близък приятел и аз решихме още в началото на втори курс, че е време да опитаме бригада в Америка. Тогава това звучеше като приключение, почти като сюжет за филм – работа, пътуване, нов свят, пари и истории за разказване. Истината е, че тръгнахме неподготвени. Не организационно, документите си бяха наред, а психически. Никой не ни беше обяснил реалната цена на това „приключение“. Година в подготвяне на документи и една илюзия. Пътят до Америка започна далеч преди самолета. Договори, формуляри, интервю за виза, такси и чакане. Почти 12 месеца подписвахме документи и плащахме суми, не малки за студент. По онова време възприемахме това като инвестиция. Днес ги възприемам като входен билет към реалността.
Когато дойде денят на полета, бяхме развълнувани и изпълнени с очакване. Родителите ни изпратиха, а ние тръгнахме с усещането, че „отиваме да изживеем филм“. Първият ми полет в живота беше този от София до Истанбул. Седях до прозореца и гледах като дете. Дългият полет и първият сигнал за истинското изпитание започна още във въздуха. Полетът от Истанбул до Ню Йорк продължи над десет часа – дълъг, претъпкан и изтощителен. Персоналният ми монитор за филми не работеше, седалките бяха тесни, а аз бях притиснат между двама непознати. Опитвах да запълня времето с книги, музика и мисли. „Ще бъде едно дълго лято“, фраза, която се запечата в главата ми. Това беше и първият тих сигнал за предизвикателствата, които предстоят. Кацането в Ню Йорк беше впечатляващо – небостъргачи, светлини, усещане за мащаб. Оттам обаче бързо се озовахме в реалността на едно малко курортно градче в Ню Джърси – Wildwood. Пътищата бяха широки, кварталите подредени, къщите – без огради. Всичко изглеждаше спокойно, почти нереално красиво. Само че първата вечер тази илюзия се разпадна с настаняването – първият шок и предизвикателство.
Пренаселено жилище, импровизирани „стаи“, липса на лично пространство.
За двама високи мъже пространството беше толкова малко, че едва можехме да се разположим – един коридор с една спалничка за двама ни. Багажи, умора от пътя и фактът, че вече е късна вечер – всичко се стовари наведнъж. Тогава за първи път сериозно се запитахме дали да не си тръгнем още на следващия ден. Но вече бяхме от другата страна на океана. Решихме да останем.
Следващите седмици живяхме в режим на оцеляване. Месец и половина спах на един матрак на пода в коридора – шум, липса на сън, борба за баня след дълги смени. Агенцията, която дотогава изглеждаше като опора, изчезна от картинката – жилището вече не беше „техен проблем“. Всичко се свеждаше до едно: справяйте се сами.
Работа без пауза.
В началото дори нямаше достатъчно ангажираност – сезонът още не беше започнал. Това означаваше нулеви доходи и много време за притеснение. По–късно всичко се обърна рязко. Първата ми работа беше в обект за сладолед – динамична, шумна, с постоянен поток от хора. Там имаше разговори и усмивки. Американците се оказаха учтиви, разговорливи и любопитни. Това донякъде компенсираше умората.
Втората работа обаче беше истинският тест – хигиенист в мотел. Настъпих в суровата действителност: стая след стая, баня след баня, тоалетна след тоалетна. Списък с помещения, часовник, който тиктака, и ясно правило всичко трябва да е готово навреме. Чистенето на тоалетни беше наистина тежко. Не една–две, а десетки на ден. Имаше дни, в които за една смяна минавах през над петнадесет бани. Навеждаш се, търкаш, дезинфекцираш, излизаш и влизаш в следващата. В началото тялото се съпротивляваше. Кожата ми се обриваше от силните препарати и белина, лицето ми пареше, дишането ставаше тежко. След време обаче нещата се променят. Не става по–леко, просто спираш да мислиш. Работиш на автопилот и броиш стаите.
Това не беше работа, която ти дава достойнство. Беше работа, която те пита: „Колко още можеш?“.
Имаше моменти, в които стоях в празна баня и се чудех как стигнах дотук. Сериозно обмислях да напусна. Но останах – от инат, от нужда и от онова странно чувство, че ако издържа това, ще издържа всичко. Един плюс– имах готини колеги, заради които всичко ставаше една идея по–поносимо. Няколко думи между стаите, кратка шега или просто мълчаливо разбиране бяха достатъчни, за да направят тежката работа една идея по–лека.
15 часа на ден и нула тишина.
Работният ден често надхвърляше 14- 15 часа. Сън почти нямаше. Когато се прибираш късно и спиш в общо пространство, тишината е лукс. Хората около теб искат да живеят, да говорят, да пуснат музика– напълно нормално. Само че ти си на ръба. Всичко се превърна в цикъл: работа, сън, работа. Пералнята, пазаруването и дребните задачи се вършеха между смените, без почивка.
Хора под напрежение.
Бригадата показва хората такива, каквито са. Някои издържат. Други – не. Натоварването и стресът изваждат на повърхността всяка слабост – от дребни нервни избухвания до истинска паника. Всеки има моменти на отчаяние, споровете се множат, а малките проблеми се превръщат в големи пречки. Трудно е да запазиш спокойствие, когато всичко около теб е напрежение, шум и несигурност. Да наблюдаваш това и да преживяваш същото беше едновременно изтощително и изключително поучително.
В същото време имаше и светли моменти – нови запознанства, малки победи, чувство за израстване.
Америка ме впечатли със своята инфраструктура, мащаб и подреденост. Магазини, улици, паркове– всичко е организирано и поддържано. Малките къщи с дворчета, чистите улици и липсата на огради създават усещане за сигурност и простор. Но реалността зад тази красота показва колко различен е животът там – работа, стрес и оцеляване вървят ръка за ръка с впечатляващата среда.
Пари, цена и равносметка.
Да, изкарват се пари. Но те идват с висока цена – физическа и психическа. Наем, храна – всичко е пари. Дълги часове работа, непрекъснато напрежение и постоянна умора. Нищо не остава „лесно спечелено“- всяка стотинка е заслужена с усилия и издръжливост.
В края на лятото успях да видя Ню Йорк – град, който те удря с енергията си. Небостъргачи, светлини, шумът на улиците, хора от всички краища на света – всичко това създава усещане за неуморен живот, който никога не спира. Музика от улични изпълнители, непрекъснато движение и невероятна архитектура. Това беше достойна поанта на едно тежко, изтощително, но истинско преживяване.
Дали бих препоръчал бригада в Америка? Не и безусловно.
Това не е екскурзия и не е мечта. Това е работа. Много работа. В крайна сметка това приключение ме научи на много – какво е работа, дисциплина и човешки отношения. Срещнах хора, които оставиха следа в живота ми и с които и до днес поддържам контакт. Това е моето преживяване, моята история, и знам, че
за всеки тя може да бъде различна – но истинските уроци и спомени остават. И макар тогава да броях дните, днес го помня с уважение.
Всяка година за Съединените щати заминават между 3 000 и 5 000 български студенти,
които участват в програмата Summer Work and Travel USA, показват обобщени данни от медийни публикации и информация на Американското посолство в България. Най–често младежите поемат сезонна заетост в сферата на туризма и услугите – сервитьори, бармани, помощен персонал в хотели, касиери, служители в увеселителни и тематични паркове, както и спасители на басейни и плажове, сочат описанията на програмата и партньорските обменни организации.
Според данни на американски организации, администриращи програмата, и агенции, работещи с български студенти, почасовите ставки варират най–често между 10 и 15 долара, като при позициите с бакшиши реалните доходи често са по–високи. При пълна заетост и допълнителни работни часове това означава, че за месец участниците могат да реализират доход от порядъка на 2 000 до 2 800 долара, преди разходите за настаняване и издръжка – сума, която за мнозина остава основна мотивация да изберат именно лятна бригада в САЩ.
В същото време липсва официална публична статистика за това колко студенти се връщат за втори или трети сезон и колко не успяват да завършат първата си бригада, което превръща индивидуалния опит в ключов източник на информация за реалната стойност на това лято зад океана.
