Автор: Селин Ариф
Снимка: Арт Фест
Романтичната драма на унгарската режисьорка Илдико Енеди „За тялото и душата“ (2017) е история за една деликатна неочаквана и необикновена любов. Ендре (Геза Морчани) е възрастен мъж с недъг на едната си ръка, Мария (Александра Борбей) е млада санитарна инспекторка с аутистично поведение. Той отдавна се е откъснал от взаимоотношенията си с жените, а животът му е изпълнен с монотонност. Тя не умее да чете емоциите на хората, не може да лъже, има необикновено точна памет и обсесивно желание да поддържа всичко стерилно и подредено. В метафоричен и буквален смисъл, Мария е чисто създание. Двамата не се запознават на пейка в парка, обградена от божури – запознават се в кланицата, в която работят. Всичко подсказва, че това няма да е клишираната романтична история, която сме свикнали да гледаме, а нещо съвсем нестандартно, до което ще се докоснем като зрители. Това е история за две самотни души, които се мъчат да живеят в реалния свят без да могат да го разберат и да бъдат разбрани от заобикалящите ги, разказана с тънкото психологическо прозрение и естетиката на Илдико Енеди. Освен странностите им, които правят ежедневието доста трудно, наблюдаваме и друг феномен, продукт на самотата на двамата герои – те сякаш са лишени от страст.
Самотният човек е лишен от желания
Телесното е заключено и това метафорично е подсказано с отказа им да ядат месо в обедното си меню. Ендре и Мария отказват да консумират плътта. Сродни души, неосъзнаващи копнежа си за близост и неспособни да изразят физически и вербално чувствата си. Режисьорката постепенно развива връзката им като ги събира първо насън.
Как си представяте любовта като пространство?
Илдико Енеди я обрисува като заснежена гора с малко поточе в средата. Сред дърветата виждаме фигурата на елен и кошута. Оказва се, че Ендре и Мария сънуват един и същи сън всяка вечер. Този сън, изпълнен със сняг и чистота контрастира на реалния им ден в кланицата – изпълнен с кръв, смърт и потиснатост. Съпоставянето ни води към бленувания свят на двамата герои, в който се пренасят насън и където наистина искат да бъдат. Ендре се олицетворява с елен, чиито големи рога въплъщават идеята за опита, възрастта и мъжеството. Мария е фина и елегантна кошута, следвана от своя елен, но и изпитваща желание да побегне, заради страха от близост. Цялото пространство е смълчано, потънало в някакво безвремие, гората е непорочна и невинна.
Ендре и Мария съпреживяват себе си като елен и кошута, защото душите им са такива – благородни, невинни и искрени. Гората тръпне в очакване да бъде стоплена, да бъдат разтопепи снежните преспи. И в един кратък миг сред белотата и тишината, двете животни почти незабележимо докосват носовете си, топлият им дъх се слива и този жест сгрява пространството. Ражда се желанието.
Този сън обединява героите, за да се освободят взаимно, за да проявят първичността си в най-красивият ѝ вид. Копнежът един към друг нараства. На фона на бавната и спокойна картина се появява страстта. Няма нищо вулгарно, еросът е представен в чист и свръхнормален вид. Енеди ни показва бавното, но също толкова силно разцъфване на еротичното изкуство между два индивида, които са забравили, че са творци.
А може би със самото си сливане са се превърнали в такива? За пръв път. Когато душата и тялото правят любов се създава изкуство. Филмът е носител на „Златна мечка“ от „Берлинале 2017“, а Борбей – Европейска филмова награда за най-добра актриса, филмът е номиниран за Оскар 2018 за най-добър чуждоезичен филм.
